Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Всеки имаше какво да каже, за да разкритикува или подиграе нещастната Малтишчева, и разговорът весело запращя като разгоряна клада.
Мъжът на княгиня Бетси, добродушен шишко, страстен колекционер на гравюри, като научи, че жена му има гости, преди да отиде в клуба, се отби в приемната. Безшумно по мекия килим, той пристъпи до княгиня Мяхкая.
— Хареса ли ви Нилсон? — попита той.
— Ах, колко ме уплашихте! Бива ли да се приближавате така дебнешком? — отвърна тя. — Моля ви се, не говорете с мене за операта, вие не разбирате нищо от музика. По-добре да се приравня до вашето равнище и да говорим за вашите майолики и гравюри. Е, какво съкровище сте купили напоследък от битпазар?
— Искате ли да ви го покажа? Но вие не разбирате от тия работи.
— Покажете ми го. Аз се научих от ония, как ги казват… банкерите… те имат прекрасни гравюри. Те ни ги показваха.
— Как, вие сте ходили у Шюцбургови? — попита домакинята откъм самовара.
— Ходихме, ma chère. Поканиха ни с мъжа ми на обед и ми разправяха, че сосът на тоя обед струвал хиляда рубли — високо каза княгиня Мяхкая, понеже виждаше, че всички я слушат, — а пък беше един отвратителен сос, нещо зелено. След това трябваше да ги поканим ние, аз направих сос за осемдесет и пет копейки и всички бяха много доволни. Не мога да правя сос за хиляда рубли.
— Няма друга като нея! — каза домакинята.
— Бива си я! — прибави някой.
Ефектът, който правеха думите на княгиня Мяхкая, беше винаги еднакъв и тайната на тоя ефект се състоеше в това, че тя говореше, макар и не съвсем на място, както сега, винаги прости неща, които имат смисъл. В средата, в която тя живееше, такива думи имаха ефект на най-остроумна шега. Княгиня Мяхкая не можеше да разбере защо думите й действуват така, но знаеше, че действуват така и използуваше това.
Понеже, докато говореше княгиня Мяхкая, всички я слушаха и разговорът около жената на посланика бе престанал, домакинята искаше да събере наедно всички гости и се обърна към жената на посланика:
— Никак ли не искате чай? Да бяхте минали насам.
— Не, тук ни е много добре — с усмивка отговори жената на посланика и продължи започнатия разговор.
Тоя разговор беше много приятен. Критикуваха Каренини, мъжа и жената.
— Ана се промени много, откак ходи в Москва. В нея има нещо странно — каза една нейна приятелка.
— Главната промяна е тая, че тя доведе подире си сянката на Алексей Вронски — каза жената на посланика.
— Е, та какво от това? Има една басня от Грим: човекът без сянка, човекът лишен от сянка. Това му била дадено като наказание за нещо. Аз никога не можах да разбера в какво се състои това наказание. Но на жената трябва да е неприятно да бъде без сянка.
— Да, но жените, които имат сянка, обикновено свършват зле — каза приятелката на Ана.
— Пепел ви на езика — изведнъж каза княгиня Мяхкая, като чу тия думи. — Каренина е прекрасна жена. Аз не обичам мъжа й, но нея обичам много.
— Но защо не обичате мъжа й? Той е толкова забележителен човек — каза жената на посланика. — Мъжът ми казва, че такива държавници са малко в Европа.
— И моят мъж казва същото, но аз не вярвам — каза княгиня Мяхкая. — Ако мъжете ни не говореха, щяхме да видим това, което е, а според мене Алексей Александрович е просто глупав. Казвам това шепнешком… Колко ясно става всичко, нали? По-рано, когато ме караха да го смятам умен, все търсех и намирах, че глупавата съм аз, понеже не можех да видя неговия ум; а щом казах: той е глупав, макар и шепнешком — всичко стана толкова ясно, нали?
— Колко сте хаплива днес!
— Ни най-малко. За мене няма друг изход. Единият от двама ни е глупав. А вие знаете, че човек никога не може да каже такова нещо за себе си.
— Никой не е доволен от състоянието си, но всеки е доволен от ума си — цитира дипломатът един френски стих.
— Точно така е — бързо се обърна към него княгиня Мяхкая. — Но работата е там, че аз няма да ви оставя Ана. Тя е толкова добра и мила. Какво да прави, щом всички са влюбени в нея и се влачат като сенки подире й?
— Но аз не съм и мислила да я осъждам — оправдаваше се приятелката на Ана.
— Ако подире ни не ходи никой като сянка, това не значи, че имаме право да осъждаме другите.
И като нахока както трябва приятелката на Ана, княгиня Мяхкая стана и заедно с жената на посланика се присъедини към оная маса, дето се водеше общ разговор за пруския крал.
— За какво клюкарствувахте там? — попита Бетси.
— За Каренини. Княгинята правеше характеристика на Алексей Александрович — отвърна жената на посланика и усмихната седна до масата.