Пътешествие до центъра на Земята
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кирил Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие до центъра на Земята». Краткое содержание книги:
— Да вървим — отвърнах аз.
Оставихме Ханс да довърши работата си и тръгнахме. Разстоянието от отвесните скали до морето бешe голямо. Трябваше да вървим половин час, за да го достигнем. Брегът беше осеян с раковини от всякаква големина и форма, в които бяха живели първите обитатели на земята. Понякога виждах огромни черупки с диаметър по-голям от петнадесет стъпки. Те бяха принадлежали на грамадните глиптодони от плиоцена. В сравнение с тях днешните костенурки са съвсем малки. Освен това бяха разхвърляни много каменни отломки. Това бяха гладки, излъскани от водата камъчета, подредени в последователни редици. Дойдох до заключение, че някога морето е стигало дотук. Тук-там по скалите, които се намираха далеч от него, морските вълни бяха оставили незаличими следи.
Единственото обяснение за образуването на това подземно море на четиридесет левги под земната повърхност е, че водите на океана са проникнали тук през някакъв отвор. Освен това водата постепенно се просмукваше в недрата на земята. Трябваше също така да се приеме, че предполагаемият отвор е бил заприщен, защото тази пещера или по-добре казано, този резервоар би се напълнил за относително късо време. А може би водата се изпарява отчасти под действието на вътрешния огън. Това обясняваше съществуването на облаците, надвиснали над главите ни, както и излъчването на електричество, което предизвикваше бури във вътрешността на земята.
Това обяснение на явленията, които бяхме наблюдавали, ми се струваше задоволително, защото колкото и големи да са чудесата на природата, те винаги се обуславят от законите на физиката.
Ние вървяхме върху един вид седиментна почва, образувана от водите, като всички почви от тоя период, тъй разпространени върху земната повърхност. Професорът разглеждаше внимателно всяка цепнатина в скалите и проверяваше най-щателно дълбочината на всеки отвор.
Бяхме изминали една миля по брега на морето Лиденброк, когато почвата внезапно се измени. Тя сякаш бе разместена, нагърчена от силното надигане на долните пластове. На много места личаха хлътвания и възвишения, които свидетелствуваха за голямо разместване на земните пластове.
Едва вървяхме по гранитните отломки, примесени с кремък, кварц и рохкава пръст, когато една поляна или поточно казано, равнина, осеяна с кости, се откри пред очите ни. Тя представляваше грамадно гробище, дето в продължение на двадесет века поколение след поколение бе смесвало вечната си прах. В далечината се открояваха високи купчини. Те се разстилаха вълнообразно до края на хоризонта и се губеха в леката мъгла. Тук върху площ от приблизително три квадратни мили бе събрана, цялата история на животинското царство, едва очертана в младите почви на обитавания свят.
Изгаряхме от любопитство. Под краката ни сухо хрущяха костите на праисторически животни. Тия редки и ценни вкаменелости се търсеха от музеите на големите градове Но не би стигнал животът на хиляди учени като Кювие, за да бъдат възстановени скелетите на органическите същества, които се намираха в тази прекрасна костница.
Бях изумен. Чичо ми беше вдигнал дългите си ръце към дебелия свод, който заместваше небето. Устата му беше зинала, очите святкаха зад стъклата на очилата му, главата му се люшкаше и в цялото му държане се четеше безкрайно учудване. Той се намираше пред несметно съкровище от лептотериуми, мерикотериуми, мастодонти, протопитеки, птеродактили и всички допотопни зверове, събрани тук за негова голяма радост. За да разбере човек в какво състояние се намираше чичо Лиденброк, нека за миг си представи някой страстен библиофил, пренесен внезапно в прословутата Александрийска библиотека, подпалена от Омар и възкръснала по чудо от пепелищата си.
Той изпадна в същински възторг, когато, бягайки в тази вулканическа прах, сграбчи някакъв оголен череп и извика развълнувано:
— Аксел, Аксел! Човешки череп!
— Човешки череп ли, чичо? — възкликнах аз, не по-малко смаян.
— Да, мое дете! Ах, защо не са тук Милн Едуардс и дьо Катрфаж! Защо не сте тук, дето се намирам сега аз, Ото Лиденброк!
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
За да разбере читателят защо чичо ми призова тия прочути френски учени, трябва да знае за извънредно важното за палеонтологията събитие, което стана малко преди нашето заминаване.
На 28 март 1863 година под ръководството на Буше дьо Перт земекопи правели разкопки в кариерите на Мулен Киньон до Абвил, департамента Сом, във Франция, и на четиринадесет стъпки под земята открили човешка челюст. Това бе първото изкопаемо от този род, намерено до днес. До челюстта били намерени каменни брадви, очукани кремъци, оцветени и зеленясали от времето.