Пътешествие до центъра на Земята
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кирил Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие до центъра на Земята». Краткое содержание книги:
— Да. Особено ако сме го прекосили по широчина.
— Това е твърде възможно!
— Но най-интересното е, че ако изчисленията ни са точни, над нас сега се намира Средиземно море.
— Така ли?
— Да, щом като се намираме на деветстотин левги от Рейкявик.
— Хубав път сме извървели, мое момче. Но дали се намираме под Средиземно море, Турция или Атлантическия океан, може да разберем само ако посоката ни не е била изменена.
— Не вярвам. Вятърът постоянно духаше в едно направление. Предполагам, че този бряг се намира на югоизток от порт Гройбен.
— В това ще се уверим лесно, като видим компаса. Я да видим компаса.
Професорът се отправи към скалата, върху която Ханс бе оставил уредите. Той беше весел, оживен, потриваше ръце и се смееше като същински младеж. Последвах го. Бях любопитен да узная дали правилно бях преценил.
Когато стигнахме до скалата, чичо ми взе компаса, постави го водоравно и се загледа в стрелката, която се поколеба после се спря неподвижно.
Чичо ми погледна, потърка очите си и отново погледна. Най-сетне той се обърна към мен смаян.
— Какво има? — запитах аз.
Той ми направи знак да погледна компаса. Извиках от изненада. Острието на стрелката сочеше север натам, дето предполагахме, че се намира юг. Вместо да сочи морето, стрелката показваше сушата!
Разтърсих компаса, разгледах го — беше в пълна изправност. При каквото положение да обръщах стрелката, тя упорито се връщаше в това неочаквано направление.
Нямаше никакво съмнение, че по време на бурята вятърът бе променил посоката си, без да забележим, и бе върнал сала към бреговете, които чичо ми мислеше, че са останали зад нас.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
Не мога да опиша чувствата, които разтърсиха професор Лиденброк — смайването му, недоверието му и най-после яростта му. Никога не бях виждал човек толкова смутен в началото и така ядосан накрая. Уморителното пътуване, опасностите, които ни бяха заплашвали — всичко това трябваше да започне отново! Вместо да вървим напред, бяхме се върнали назад!
Но чичо ми се овладя бързо.
— Съдбата е решила да си играе с мен! — развика се той. — Въздухът, огънят и водата са обединили усилията си, за да ми попречат. Но тепърва ще видят на какво е способна моята воля. Няма да отстъпя нито педя и ще видим кой ще се наложи — човекът или природата!
Изправил се на скалата, раздразнителен и заплашителен, Ото Лиденброк приличаше на неукротимия Аякс, който предизвиква боговете. Но аз сметнах за уместно да се намеся и да охладя безумния му жар.
— Слушайте — казах твърдо аз. — Има граници на всяка амбиция. Срещу невъзможното не можем да се борим. Ние сме зле екипирани за пътуване по море. Петстотин левги не могат да се изминат върху лошо сглобени греди, с одеяло вместо платно и някаква пръчка вместо мачта и при това при силен вятър. Ние не можем да направляваме сала и сме играчка на бурите. Би било същинско безумие, ако опитаме още веднъж това невъзможно пътуване!
В продължение на десет минути аз изложих, без да бъда прекъсван, цялата редица от неопровержими доводи, но това можах да направя само благодарение на невниманието на професора, който не чу нито една дума от доводите ми.
— На сала! — извика той.
Това беше неговият отговор. Молих се, сърдих се, но нищо не помогна: сблъсках се с воля по-твърда и от гранита.
Ханс беше поправил вече сала. Това странно същество сякаш предугаждаше намеренията на чичо ми. Ловецът беше затегнал сала с няколко парчета „surtabrandur“. Някакво платно вече се издигаше и вятърът играеше в гънките му.
Професорът каза няколко думи на водача и той веднага натовари багажа и се приготви за път. Въздухът беше чист и духаше попътен северозападен вятър.
Какво можех да направя? Не можех да се опълча срещу двамата. Поне Ханс да беше ме подкрепил, но исландецът сякаш се беше отказал от собствени мисли и се бе заклел в послушание. Не можех нищо да очаквам от човек, напълно подчинен на волята на господаря си. Принуден бях да тръгна с тях.
Щях вече да заема мястото си на сала, когато професорът с едно движение ме възпря.
— Ще заминем утре — каза той.
Преклоних безропотно глава като човек, примирен с всичко.
— Нищо не бива да пропускам — прибави професорът — и щом съдбата ни е довела на този бряг, не ще го напусна, без да го изследвам.
Читателят ще разбере тия думи на професора, когато знае, че се намирахме на северния бряг, но не на същото място, което бяхме напуснали. Порт Гройбен навярно е останал някъде на запад. И затова съвсем естествено беше да се изследва внимателно тази част от брега.