Пътешествие до центъра на Земята
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кирил Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие до центъра на Земята». Краткое содержание книги:
— Ще има буря — повтарям аз, като посочвам кръгозора. — Облаците падат ниско над морето, сякаш искат да го смажат.
Пълна тишина. Вятърът утихва. Природата прилича на мъртвец, тя вече не диша. На мачтата блуждае пламъче, което е известно под името „огъня на свети Елм“51. Платното е увиснало на тежки дипли. Салът не се помръдва сред притихналото море. Ние вече не се движим и при това положение би трябвало да приберем платното, което още при първото сблъскване с бурята може да ни погуби.
— Да свалим платното и отсечем мачтата — предлагам аз — Това ще бъде по-разумно.
— Не, дявол да го вземе! — провиква се чичо ми. — Хиляди пъти не! Нека ни грабне вятърът, нека буря да ни понесе, но искам най-сетне да видя скалите на някой бряг, та ако ще салът да се разбие на парчета.
Чичо ми не успява да се доизкаже, на юг хоризонтът внезапно се променя, облаците се изливат в дъжд, въздухът нахлува, за да запълни безвъздушното пространство, образувано при кондензирането на парите, и се превръща в ураганен вятър. Той връхлита от самите недра на пещерата. Небето потъмнява и едва успявам да нахвърля откъслечни бележки.
Салът се надига над вълните и полита напред. Чичо ми пада. Пропълзявам до него. Той се е вкопчил здраво в някакво въже и зрелището на развилнелите се стихии го радва.
Ханс не се помръдва. Дългите му коси, развени от вятъра, прилепват върху невъзмутимото му лице, като му придават странно изражение — космите са настръхнали с искрящи светлинки. Страшната му маска наподобява лицето на първобитен човек, съвременник на ихтиозавъра и мегатериума.
Мачтата обаче устоява. Платното се издува като готов да се пръсне мехур. Салът лети със скорост, която не мога да определя, но все пак по-бавно от водните бразди, които той чертае като ясни прави линии на повърхността.
— Платното! Платното! — викам аз и правя знак да го приберат.
— Не! — противопоставя се чичо ми.
— Nej! — повтаря и Ханс, като клати леко глава. Дъждът обаче се излива с рев и притуля хоризонта, към който летим стремглаво. Преди да стигнем облаците, те се разкъсват, морето почва да кипи и електричеството, получено от химическите реакции в горните пластове, влиза в действие. Гърмежите се сливат със заслепителните мълнии, безброй светкавици се кръстосват сред тътнежа; изпаренията пламтят; едрите зърна на градушката, които чукат по оръжието и железните инструменти, светват, надигащите се вълни приличат на нажежени хълмове, в които бушува скрит огън, и всеки хребет е окичен с пламък.
Очите ми са заслепени от ярката светлина, а ушите ми ог-глушават от грохота на гръмотевиците. Трябва да се държа за мачтата, която се огъва като тръстика под напора на урагана.
. . . . . . . . . . . . . . . .
(От този момент пътните ми бележки са крайно непълни. Отбелязал съм само някои мисли, написани, тъй да се каже, несъзнателно. Но в самата им лаконичност и дори в неясността личи вълнението, което ме бе обзело, и предават по-добре дори и от паметта състоянието, в което бях изпаднал.)
. . . . . . . . . . . . . . . .
Неделя, 23 август — де се намираме? Летим с несравнима бързина.
Нощта беше ужасна. Бурята не стихва. Ние живеем сред непрекъснатия тътен на гръмотевиците Ушите ни са разкървавени и не можем да разменим нито дума.
Непрекъснато се святка. Виждам как зигзазите на светкавиците докосват водата, връщат се обратно и се разбиват в гранитния свод. Дали няма да се срути? Някои светкавици се разклоняват или се превръщат в огнени кълба, които се пръскат като бомби. Общата шумотевица сякаш се усилва. Тя е достигнала границата на това, което човешкото ухо може да долови, и дори да избухнат едновременно всички погреби на света, не бихме чули повече от това, което чуваме.
От облаците непрекъснато се излъчва светлина и електричество. В атмосферата нещо е нарушено. Многобройни водни колони се издигат нагоре и отново падат, разбити на пяна.
Къде отиваме?… Чичо ми се е проснал на единия край на сала.
Температурата се повишава. Поглеждам термометъра, той показва… (Цифрата е изтрита.).
Понеделник, 24 август — това няма да има край! И наистина защо, като се е променило веднъж състоянието на тази гъста атмосфера, да не си остане такова?
Капнали сме от умора. Но Ханс изглежда както винаги. Салът неизменно лети към югоизток. От остров Аксел сме изминали повече от двеста левги.
По пладне ураганът се усилва. Трябва да вържем здраво всичкия багаж. Ние също се завързваме. Вълните ни заливат.
От три дни не можем да разменим нито дума. Отваряме уста, мърдаме устни, но не долавяме никакъв звук. Дори и когато си говорим на ухо, не можем да се чуем.
51
Явление, което се наблюдава на корабите, когато наближава буря. Б.пр.