Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— Не гледате ли телевизия? Не виждате ли? Аз съм Максим. Максим Извънземния.
— Значи ти си — каза полицаят с изпъкнали очи. — А аз съм Кермит Жабока.
Това, което Саладин никога не каза, дори и когато стана ясно, че нещо явно не е наред: „Ето един лондонски телефонен номер — той пропусна да съобщи това на арестуващите го полицаи. — На другия край на линията ще откриете да поръчителства за мен, за истинността на това, което казвам, моята красива английска жена.“ Не, сър. Какво, по дяволите.
Роуза Даймънд събра сили.
— Един момент, Франк Лайм — изпя тя. — Вижте — но тримата цивилни мъже бяха започнали отново своята странна рутина от свиркане, стенания и въртене на очи и във внезапната тишина в стаята въртящият очи насочи треперещ пръст към Чамча и каза:
— Лейди, ако търсите доказателства, не можете да намерите по-добри от тези.
Саладин Чамча, следвайки посоката на сочещия пръст на изпъкналоокия, вдигна ръце към челото си и в същия момент разбра, че се е събудил в най-страховития от кошмарите, кошмар, който точно сега е започнал, защото там, на неговите слепоочия, ставащи всеки миг все по-дълги и достатъчно остри, за да пускат кръв, имаше два нови неоспорими кози рога.
Преди армията полицаи да отведе Саладин Чамча в новия му живот, имаше още едно по-неочаквано явление. Джебраил Фаришта, като видя блясъка на светлините и чу лудия смях на служителите на закона, слезе по стълбите в кафяв смокинг и дълги бричове за езда, избрани от гардероба на Хенри Даймънд. Миришейки слабо на нафталинени топчета, той застана на площадката към първия етаж и наблюдаваше действията без коментар. Той стоеше там незабелязан, докато Чамча с белезници на път към Черната Мария109, бос, все още стискащ пижамата си, изкрещя:
— Джебраил, в името на Бога, кажи им кое как беше! Свиркачът, стенещият и изпъкналоокият жадно се обърнаха към Джебраил.
— И кой ли ще е този? — запита инспектор Лайм. — Друг небесен гмуркач?
Но думите замряха на устните му, защото в същия миг прожекторите бяха загасени веднага след като беше дадена заповед за това, Чамча беше заключен в белезници и обвинен и като следствие от изгасването на седемте слънца на всеки стана ясно, че откъм мъжа в смокинг се излъчва бледа златиста светлина, която фактически излизаше нежно от точка веднага зад главата му. Инспектор Лайм никога повече не спомена тази светлина и ако го бяха попитали, щеше да отрече изобщо да е виждал подобно нещо, ореол в края на двадесети век, шегувате ли се.
Но във всеки случай, когато Джебраил попита „Какво искат тези хора?“, всички мъже там бяха обхванати от желание да отговорят на този въпрос буквално и подробно, да разкрият тайните си, сякаш той беше, сякаш, но не, смехотворно, те щяха да клатят глави със седмици, докато накрая се самоубедиха, че са направили това, което направиха по чисто логични причини, той беше стар приятел на мисис Даймънд, двамата бяха открили мошеника Чамча полуудавен на брега и го бяха прибрали вътре по хуманитарни съображения, никакви искания за по-нататъшно преследване на Роуза или мистър Фаришта, по-достоен човек за уважение не можеш да си пожелаеш да видиш: в своето сако от смокинг и неговите, неговите, е, добре, ексцентричността така и така никога не е била престъпление.
— Джебраил — каза Саладин Чамча, — помогни!
Но очите на Джебраил Фаришта бяха впримчени от Роуза Даймънд. Той я погледна и не можа да отмести очи. След това кимна и се върна обратно нагоре по стълбите. Не беше направен опит да бъде спрян.
Когато Чамча стигна до Черната Мария, той видя предателя Джебраил Фаришта да гледа надолу към него от малкия балкон пред спалнята на Роуза и нямаше никакво леко сияние около главата на копелето.
— 2 —
Кан ма кан/ Фи кадим аззаман…110 Така беше и не беше така, във време отдавна забравено в сребърната страна Аржентина живееше някой си дон Енрике Даймънд, който знаеше много за птиците и малко за жените, с жена си Роуза, която не знаеше нищо за мъжете, но доста за любовта. Един ден се случи така, че когато сеньората беше навън на езда, седейки странично на седлото и носейки шапка с перо, тя стигна до големите каменни порти на естанцията на Даймънд, които стояха шантаво в средата на празните пампаси, за да види как един щраус тича към нея колкото може по-бързо, тичайки за живота си с всички номера и отклонения, за които можеше да се сети; защото щраусът е хитра птица, трудна за хващане. Малко зад щрауса се носеше облак прах, изпълнен със звуците на ловуващи мъже, и когато щраусът беше на шест фута от нея, облакът изпрати ласа с тежести на края, за да се увият около краката му и да го свалят с грохот пред краката на сивата й кобила. Мъжът, който слезе от коня, за да убие щрауса, не сваляше очи от лицето на Роуза. Той извади нож със сребърна дръжка от ножницата на колана си и го заби целия в гърлото на птицата до дръжката и го направи без нито веднъж да погледне умиращия щраус, втренчен в очите на Роуза Даймънд, докато коленичеше на просторната жълта земя. Неговото име беше Мартин де ла Круз.
109
Полицейската кола.
110
Стана, каквото стана/ в старо време.