Принцът на мрака
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцът на мрака». Краткое содержание книги:
Уелският принц тъне в разкош под вредното влияние на своя фаворит-содомитът Пиърс Гейвстон. Гейвстон не само се занимава с черна магия, но има и политически амбиции — да управлява престолонаследника, а чрез него — и цяла Англия.
Скандалите, укрити в сянката на престола, заплашват да излязат наяве след загадъчната смърт на лейди Елинор Белмонт, бивша любовница на Уелския принц. Дамата е открита със счупен врат в подножието на стълбището на манастира, в който се е оттеглила.
Самоубийство? Злополука? Или предумишлено убийство?
В такива случаи крал Едуард I се обръща за помощ към незаменимия Хю Корбет — кралски довереник и шпионин, който разплита безпогрешно и най-загадъчните убийства — за да спаси доброто име на своя крал и за благото на държавата. Корбет трябва не само да разкрие убиеца на лейди Елинор, но и да разреши последвалите зверски убийства в манастира. Разследването го сблъсква отново с отдавнашния му съперник Амори дьо Краон, шпионин на френския крал. Корбет трябва да се справи и с убийствения гняв на Гейвстън, с коварни наемни убийци — и с притворството на собствения си господар…
— Причината, Ранулф — меко каза Корбет, привел лицето си до неговото, — е, че се опитвам да разбера дали след година и половина някой от собствениците на пивници и кръчми по този път не си спомня да са минавали двама чужденци — млада жена с придружител. Така че — продължи той сладко, — ще спираме във всяко заведение, но няма да пиеш нищо друго, освен вино, разредено с вода. Няма да се напиваш, а ще ми помогнеш да свърша тази работа.
— Но нали ти казах — отвърна Ранулф, — че кръчмарят от „Бикът“ в Годстоу ги е видял, както и онзи добре облечен младеж. Какво повече искаш!
Корбет хвана юздите.
— Ранулф, всичко зависи от това. Искам да разбера какво е станало. Внезапно ли са се появили тези непознати в Оксфордшър или са дошли от Лондон? Ако последното е вярно, сигурно са пристигнали отвъд морето. Второ, младежът, който е минал по същото време през Годстоу — било ли е съвпадение или е свързан с жертвите на убийството?
Ранулф разбра, че господарят му говори сериозно.
— В такъв случай, мастър, колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще свършим.
Ранулф се оказа прав в предчувствията си — пътуването се оказа истински кошмар. Дъждът валеше неспирно и имаха чувството, че пътуват през водопад. Старият павиран път се превърна в разкаляно тресавище, из което се срещаха опасни дупки, където можеше да затънеш. През повечето време водеха конете си, докато се придвижваха от малки, уютни пивници и удобни ханове до просторни кръчми. Отначало не им провървя и първата вечер, след като бяха излезли от Лондон, си легнаха толкова уморени, че нямаха сили да разговарят. Но на следващия ден в една кръчма със сламен покрив в покрайнините на село Стоукънчърч, собственикът изслуша въпросите на Корбет и самодоволно сви устни.
— О, да — каза той. — Помня тази двойка.
— Опиши ми ги!
Мъжът направи гримаса.
— Оттогава мина много време, мастьр писарю.
Корбет му показа една сребърна монета.
— Но аз добре ги помня — забързано продължи кръчмарят. — Бяха добре облечени и имаха здрав вид. Тя беше хубавичка, макар да беше облечена като монахиня и да стискаше броеница. Придружителят й беше още момче. Помислих, че й е паж.
— Говореха ли английски?
— Не, не, само езика на благородниците — френски. Питах ги къде отиват. Тя само поклати глава и се усмихна, но момчето каза, че се била посветила на Бога. Едва го разбрах. Платиха с френско сребро и продължиха.
— Пътуваше ли някой с тях? — попита Корбет, прикривайки вълнението си.
Кръчмарят поклати отрицателно глава.
— А имаше ли тук и други чужденци по това време?
— О, да — отвърна мъжът. — Един млад, добре облечен хлапак, но въоръжен. Носеше меч и кама.
— Видя ли лицето му?
— Не. Пристигна рано сутринта, за да закуси, точно когато младата жена, която споменах, си тръгваше. Беше с наметка и качулката му беше спусната над лицето. Стори ми се странно, защото времето беше хубаво.
— Откъде тогава разбра, че е добре облечен?
— По ръцете му имаше пръстени, жакетът му беше от червен сатен. Както казах, той закуси и веднага след това тръгна.
Корбет се изправи, сякаш се канеше да си тръгне.
— Ами жената — намеси се Ранулф, — имаше ли малко кученце?
Червендалестото лице на кръчмаря се разтвори в беззъба усмивка.
— Да, имаше; малко джавкащо създание, увито в наметката й. Хранеше го с мръвки и хапки хляб, натопени в мляко. Отлично си го спомням. Докато беше тук, не млъкна.
Корбет напусна кръчмата, доволен от откритието си, и те продължиха към покрайнините на Оксфорд. Понякога в отговор на въпросите си получаваше само безизразен поглед, промърморена ругатня или поклащане на глава. Но в още две кръчми получи същия отговор като в Стоукънчърч — за млада жена и нейния спътник, и двамата мълчаливи и мургави, недобре владеещи английски. Очевидно момчето било паж, защото винаги то говорело. Жената изглеждала набожна и затворена; един от кръчмарите дори я описа като монахиня. Това, че добре облеченият младеж винаги се появявал в кръчмата по времето когато младата жена и пажът й се канели да тръгват, звучеше все по-зловещо. Най-накрая, за свое собствено задоволство и явно удоволствие на Ранулф, Корбет реши, че са открили достатъчно и нареди да се отправят на юг.
Пристигнаха в Лейтън подгизнали и натъртени от яздене. Ранулф и Малтоут изчезнаха като блуждаещи огньове, докато Корбет изслуша една от лекциите на Мейв за нуждата да си почива, както и за опасностите да бродиш по кралски работи във време, когато и най-големите грешници са си дали почивка. Докато я слушаше, Корбет се разкъсваше между желанието си да спи и възбудата от онова, което беше открил.