Войната на завоевателите
- Автор: Зан Тимъти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на завоевателите». Краткое содержание книги:
— Не, нека не ги чакаме — заговори Пилтариаб, който, изглежда, изгаряше от нетърпение. — Те ще се оправят без нас. Елате — ей го там дома на моо саб Бокамба.
Митлириаб и Брислимаб се спогледаха и този път Кавана долови някакъв непознат аромат.
— Щом настой’ваш — сви рамене Митлириаб и погледна към Колчин. — Глей’ да ни стигнете скоро, му саб Плекс.
— Разбира се — увери го Колчин.
Авурецът продължи да го гледа още няколко секунди. После, без повече коментари, се обърна. Пилтариаб ги поведе и тримата се смесиха с уличната тълпа.
— Това ми прозвуча като заповед — промърмори Кавана, докато Колчин вадеше аптечката от раницата.
— Със сигурност не беше въпрос — съгласи се Колчин, докато се преструваше, че му превързва китката. — Има нещо в тези двамата, Митлириаб и Брислимаб, което ме безпокои.
— Смяташ ли, че е свързано с нас?
— Не зная. Не и директно, във всеки случай. Обиденият авурец си личи отдалече. Ако ни се сърдеха за нещо, досега да сме го разбрали.
Кавана неволно потрепери. Авурците бяха доста уравновесени като раса, но притежаваха достатъчно мускулна сила да накарат всеки, който им застане на пътя, да съжалява.
— Да не е свързано тогава с Пилтариаб?
— Май има нещо такова — отвърна Колчин и прибра аптечката в раницата. — Но не съвсем — добави той, докато подаваше на Кавана бинокъла. — Дръжте ги под наблюдение и ми кажете дали са свили по онази уличка.
— Ясно. — Кавана надзърна през окулярите. — Тъкмо сега влизат.
— Хубаво — рече Колчин и метна раницата на гърба си. — Да вървим.
Продължиха през тълпата, като се приближаваха бавно към страничната уличка, посочена им от Пилтариаб. Но когато я наближиха, вместо да свият вдясно, Колчин поведе наляво, към отсрещната улица. За разлика от дясната пресечка, която бе тясна и изглежда, навлизаше в жилищен район, лявата бе застроена със складове, между които се ширеха пустеещи участъци, запълнени с боклуци.
— Сега какво ще правим? — попита Кавана, когато спряха малко по-навътре в потъналата в смрад улица.
— Да видим как ще бъдат посрещнати авурите — отвърна Колчин, смъкна с едно движение раницата и извади пистолета от кобура. — Тъкмо ще проверим какъв физиономист сте.
Кавана се намръщи и пак вдигна бинокъла към очите си. Беше се срещал с Бокамба само веднъж, по време на прословутото разследване в парламента, посветено на копърхед. Беше под въпрос дали би могъл да го познае сега, след цели седем години.
Тримата авурци бяха прекосили около три-четвърти от улицата и вече се приближаваха към къщата.
— Съвсем близо са — промърмори Кавана. — Пилтариаб май наистина няма търпеше да стигна там — едва се сдържа да не се затича.
— Интересно — рече замислено Колчин. — Досега не бях виждал тичащ авурец.
Кавана сбърчи вежди. Той също не бе виждал подобна картина. Авурците бяха прочути със силата си, но не и с бързината.
— Прав си — съгласи се той и кой знае защо, стомахът му се сви от странно предчувствие. — Какво ли толкова му е казал Бокамба, че да пробуди у него подобен ентусиазъм?
Колчин така и нямаше възможност да отговори, защото в този момент някой произнесе с тих глас зад гърбовете им:
— Не мърдайте. Колчин, пусни пистолета.
Кавана отлепи очи от окуляра и погледа през рамо. Колчин стоеше съвсем неподвижно, с непроницаемо изражение. Само дето сухожилията на ръката, с която стискаше пистолета, бяха видимо изпъкнали. Готвеше се за действие…
— Не — прошепна Кавана. — Не сега. Не тук.
За един кратък миг си помисли, че Колчин ще реагира въпреки нареждането му. После, за негово облекчение, младият телохранител въздъхна, пусна оръжието на земята, вдигна бавно ръце и се завъртя. Кавана повтори жеста му и също се обърна.
На три метра от тях стоеше бригадир Бронски, стиснал малък пистолет. Вниманието му, както и дулото, бе обърнато изцяло към Колчин.
— Умно момче — одобри Бронски. — Знаеш какво да правиш: ръцете на тила, пръстите — сплетени. Ти също, Кавана.
— Значи в края на краищата е било клопка — изсумтя Колчин.
— Не, просто следвах интуицията си — отвърна Бронски. — Радвам се да установя, че все още я имам. Подритни пистолета насам.
— И какво ти подсказа този път интуицията? — попита Кавана.
— Че ще се приземите на Гранпара — отвърна Бронски, докато се навеждаше да прибере пистолета на Колчин. — Успях да се сдобия с копие от съобщението на Кливерес си Йятуур, пратено до сина ти Арик на Едо.
Кавана се намръщи.
— Тя е пратила съобщение на Арик? И какво пишеше в него?
— Поиска от него да й занесе някакви електронни модули. — Бронски пъхна ръка в задния си джоб и извади белезници. Метна ги в краката на Кавана и му нареди: — Сложи ги на Колчин. Ръцете отзад, естествено.