Рейн-сан: Реквием за един убиец

Проверих служебния и домашния адрес. Минеола се намираше на Лонг Айланд, на около 40 километра от Манхатън. Сандс Пойнт беше на около петнайсет километра северно от Минеола, на северния бряг на Лонг Айланд, на върха на полуостров Порт Уошингтън. Минеола изглеждаше като градче, обитавано от средната класа. Сандс Пойнт пък очевидно беше прототип на Ист Ег от „Великият Гетсби“. Открих, че къщата на Фицджералд още си беше там, на „Хофстотс Лейн“, и в момента се продаваше за двайсет и осем милиона долара. Явно Ачинели печелеше добре от „ГПИ“. Със сигурност не живееше в Сандс Пойнт от пенсията си на полковник от запаса.

Манхатън ме накара да се сетя за Мидори, която живееше в Гринич Вилидж със сина ни, Коичиро. Сега трябваше да е… на две и половина години. Бях го виждал само веднъж миналата година, но след предателството на Мидори ми стана ясно, че е невъзможно двамата да останат в живота ми. Пълният разрив беше най-доброто решение за всички ни, дори и за Коичиро, колкото и да ми беше тъжно да го призная. Разбира се, че мислех за него, особено късно вечер, когато не можех да заспя. Сещах се как изглеждаше и какво изпитах единствения път, когато го държах в ръцете си. Понякога си позволявах крехка надежда за далечното бъдеще, представях си как отивам при него, обяснявам му кой съм, създавам връзка с него, макар и несигурна, и ставам част от живота му. Тази мъчителна надежда и плахите ми пориви сега изглеждаха абсурдни, бяха проява на слабост и наивност и можех да се присмея на себе си, че някога съм ги допускал.

Сандс Пойнт имаше уебстраница, която с гордост заявяваше, че градчето е изцяло жилищно селище. В него живееха само осемстотин семейства. Имаше няколко храма, начално и основно училище и, естествено — кънтри клуб с голф игрище с осемнайсет дупки. Кънтри клубът се наричаше „Вилидж Клъб“ и аз силно подозирах, че Ачинели, който беше италианец по произход, роден и израснал в близкия Ойстър Бей, а след това положил усилия, за да постигне нещо в живота си, членува в него. Разгледах уебстраницата и на клуба. Нямаше списък на членовете, но пък затова намерих галерия със снимки от последното новогодишно тържество. На видно място на няколко от тях разпознах Ачинели. Красива жена на неговата възраст, вероятно съпругата му, го държеше под ръка на всички снимки. Хората край тях бяха добре облечени, добре хранени и със сигурност благословени от съдбата. Приличаха на републиканци с ниски данъци и либерали в лимузини. Може би бяха нещо повече от това, но тази повърхностна информация засега ми стигаше, за да разбера как да се внедря незабелязано в обществото им.