Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Сандс Пойнт се оказа може би най-богаташкият град, който някога бях виждал. Палат до палат, разположени върху имения с размерите на малки държави, някои от тях толкова отдалечени от пътя, че бяха почти невидими през голите клони на зимните дървета. Тъй като селището се намираше на полуостров Порт Уошингтън, много от домовете бяха с лице към същинския Лонг Айланд и имаха собствени пристанища, които, разбира се, бяха най-удобни за частните платноходки и яхти. Колите, които видях, бяха мерцедеси, беемвета и лексуси, както и няколко бентлита. Зарадвах се, че съм с автомобил, който се чувства като у дома си в тази обстановка.
Застанах нащрек, когато наближих къщата на Ачинели. Намираше се на тиха улица с три ленти на име „Хилдейл Лейн“. Ако Хилгър беше решил да ме пресрещне там, щеше да го направи в пространството около дома. Но улицата беше наистина много тиха. Минах покрай алеята на Ачинели и надникнах с любопитство към дома му.
Това беше една от най-скромните къщи в градчето, но въпреки това си беше палат, откъдето и да го погледнеш: масивна постройка в романски стил от сив камък, разположена на сто метра от шосето. Поддържана морава с малки хълмчета, покрита в този ден със слана. Алеята с форма на полукръг минаваше точно през средата й. Стари дървета и лехи с цветя, които в момента бяха празни, ако не брояхме няколкото многогодишни растения, клюмнали тъжно в замръзналата кал. Цялото място внушаваше спокойствие, небрежна увереност в правотата на естествения ред, пари и статус, недосегаеми за превратностите на външния свят.
До къщата бе прилепен гараж за две коли, изграден от същия материал като основната постройка. В средата на алеята точно пред къщата имаше каменна порта с навес, а под него — черен мерцедес S-класа, производство 2007 година. Начинът, по който беше паркиран, не ми даваше възможност да видя регистрационната му табела, но най-вероятно беше неговият. Дали някой се връщаше, или излизаше? Или те обичайно така си паркираха автомобила? Не, по прозорците нямаше скреж, значи не е стоял там цяла нощ. Някой току-що е пристигнал, за да свърши някаква дребна работа, може би е напазарувал и е паркирал колата пред къщата, за да внесе покупките вътре.
Точно тогава предната врата се отвори и видях Ачинели. Кучият му син. Отпуснах спирачката и оставих беемвето да върви по инерция напред. Но не и преди да видя какво носи: стикове за голф.
Той не погледна към улицата и не мисля, че ме забеляза. Дори и да беше ме видял, се съмнявах, че лъскавото беемве ще му направи впечатление. Продължих да карам, като обмислях и претеглях всички възможности. Не бях очаквал толкова бързо да се появи шанс за действие — планът ми беше просто да мина от там, да се запозная с квартала, — но това развитие на нещата изглеждаше прекалено благоприятно, за да го подмина.
Стиковете за голф предполагаха излизане сред полята, а и дрехите, които носеше… Отначало не им обърнах внимание, но после видях, че е с шушляково яке в черно и сиво с цип, закопчан догоре. „Екипировка“, както обичаха да наричат тези дрехи играчите на голф, но ставаше въпрос просто за спортен екип за студено време. Да. Отиваше към игрището.
Мамка му, адресът на клуба му ми беше изскочил от ума. Ако го помнех, можех да го изпреваря, тази тактика е за предпочитане пред следенето. „Вилидж Клъб“, така се наричаше, но къде беше? Карах по „Хилдейл“, след това завих надясно по „Мидъл Нек“, върнах се по пътя, по който бях дошъл. През цялото време търсех местни интересни точки в навигационната система. Кънтри клуб, кънтри клуб, хайде де… Не можех да го намеря. Добре, майната му, преминавам към план Б.
Стигнах до разклона и спрях. Ако Ачинели мине по този път, ще го пусна покрай мен и след това ще го проследя. Няколко минути с лъскаво беемве зад себе си, особено ако отива към голф игрището на Сандс Пойнт, както очаквах, не биха го притеснили. А ако мине по другия път, по „Мидъл Нек“, ще обърна и ще го последвам в другата посока.
Обзе ме внезапна параноя: ами ако човекът на Хилгър, за когото толкова внимавах, се окажеше Ачинели? Може би се познават от войната. Може би Ачинели му дължи услуга. Хилгър му обяснява кога горе-долу да ме очаква, Ачинели наблюдава пътя от къщата с готова отпред кола, вижда ме, излиза, като се прави, че не ме е забелязал, нарамил чанта със стикове за голф, които всъщност се оказват пушка 12-ти калибър, заредена с огромни патрони.