Стъкларят от Мурано
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Стъкларят от Мурано». Краткое содержание книги:
— Една от привилегиите да си преподавал тук трийсет години е да получиш най-хубавия кабинет във факултета. Един от недостатъците обаче е, че понякога ми е много трудно да свърша каквато и да било работа. Сигурно си влязла отзад, през страничната врата, нали? Жалко. Не най-доброто място да се запознаеш с университета ни.
Леонора се обърна към стареца, който се материализира иззад дебелата книга и бюрото си с помощта на бастун. Мил, белобрад, облечен перфектно, с проницателни очи, той я наблюдаваше с усмивка.
— Но пък е твърде красиво за…
— За университет ли? Може, но това невинаги е било университет. Някога „Ка’Фоскари“ е бил палат, изграден за епископите на Венеция, а както знаеш, църковните отци държат на удобствата и разкоша си. Но в твоята страна също имате красиви места за придобиване на знания, нали? Оксфорд и Кеймбридж например?
Леонора се стресна. Досега си мислеше, че английският й акцент е отдавна изчезнал. Но ето че получи добър урок.
Очевидно не можеше да скрие нищо от този безкрайно интелигентен стар човек. Което на свой ред й даде още по-големи надежди, че той ще може да й помогне. Тя си пое дълбоко дъх и изрече:
— Професоре, много се извинявам за нахлуването, но бих искала да ви задам няколко… исторически въпроса, стига да можете да ми отделите от ценното си време, разбира се.
Старецът се усмихна и ъгълчетата на светлите му очи се набръчкаха.
— Но, разбира се, че ще отделя толкова време, колкото трябва за дъщерята на старата ми приятелка Елинор Манин! Как си, скъпа Нора? Или… — Тук очите на стареца се набръчкаха още повече, — вече трябва да те наричам Леонора, откакто си натурализирана, а?
Леонора се удиви на бързината, с която действаше мозъкът на професора. Той не само че я бе познал веднага, но само за няколко секунди бе отгатнал, че е сменила живота и името си. Усмихна се и отвърна:
— Да, вече съм Леонора. И направо не мога да повярвам, че ме помните. Тогава трябва да съм била на колко… На пет годинки?
— На шест — поправи я Падовани. — Видяхме се на един университетски коктейл в Лондон. И ти с огромна гордост ми показа чисто новите си обувки. Определено бяха по-хубави от тези, с които си днес. — Погледът му се насочи към очуканите маратонки на Леонора, които тя помести притеснено по дъските на пода. — Но не ме мисли за толкова проницателен. Ти стана доста… известна, откакто се премести тук, нали?
„Ил Газетино“. Но, разбира се. Този вестник влиза почти във всеки венециански дом.
— Но пък иначе си израснала като красива млада дама, така че не трябва да бъдем толкова придирчиви, не мислиш ли? „Пролетта“, нали? Мисля, че Ботичели ти пасва много по-добре, отколкото онези превзети пози на Тициан, в които са те сложили. Но предполагам, че си чувала това стотици пъти, при това от много по-млади от мен мъже, прав ли съм?
Поощрена от старомодното му кавалерство, Леонора реши да зададе директно въпроса си.
— Исках да ви питам за моето семейство, ако имате време, разбира се…
— На моята възраст времето е в изобилие — усмихна се професорът и посочи към прозореца, под който бяха поставени четири стола за студенти. — Моля, заповядай! Аз и без това ще седна, така че и ти по-добре го направи.
Настаниха се пред божествената гледка. Столовете бяха удобни, но не чак толкова, че да заспят. Като се настани, професорът започна:
— С риск да прозвуча като злодея от второразреден филм — не знам защо, но като че ли всичките са на английски — но мисля, че очаквах появата ти. Да разбирам ли, че Елинор не знае за пребиваването ти тук?
— Така е, не знае — кимна Леонора. — Или по-точно, знае, че живея във Венеция, обаче няма представа, че съм дошла да разговарям с вас.