Привидението от храма

Потънал в мисли, Монаха, изглежда, не го чуваше. Когато отново се обади, гласът му прозвуча почти нежно:

— Без своя бог Тала щеше да представлява само една куха обвивка също като мен. Боговете велико душно ни позволяват да пилеем на воля живота си, но никога нищо не връщат обратно. Ала и две кухи стари черупки като нас, стига да се обичат, могат поне заедно да дочакат смъртта. Аз загубих моята Тала и ще трябва да я дочакам сам. Няма да е за дълго — гласът му така заглъхна, че едва се долавяше. Той повдигна глава и прошепна дрезгаво: — Става късно, магистрате. По-добре да си вървите. Освен ако смя тате, че трябва да предприемете срещу мен някакви съдебни мерки или… или пък да ме призовете официално да свидетелствам…

Съдията Ди се надигна, поклати глава и каза:

— За мен случаят е приключен. Няма какво повече да се направи, нито пък да се каже. Нищичко! Сбогом!

Той тръгна към стълбището, следван от сержант Хун. Дребното старче, кацнало под свода на прозореца, се бе загърнало в дрипавата си черна роба с прегърбени рамене и обронена гола глава. Проскубана врана на своя клон.