Всяко решение си има проблем
- Автор: Гир Керстин
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Всяко решение си има проблем». Краткое содержание книги:
Гери е прехвърлила трийсетте писателка на любовни романи, с които едвам свързва двата края. Интимният й живот е плачевен. Или по-точно казано — изобщо няма такъв. Тя има хаотични приятели, ужасно семейство и вроден талант за създаване на гафове. И в деня, в който губи работата си, всичко се обръща с главата надолу. Тогава Гери решава да напише прощални писма до свои близки, приятели и познати, в които с много ирония и хапливи забележки им казва истинското си мнение за тях. И защо да се притеснява? Нали вече няма да я има, когато получат писмата й…
Но… планът с водката и сънотворните таблетки не сработва и животът на Гери изведнъж става истински интересен. Защото, как да се изправиш срещу човек, на когото си казал какво точно мислиш за него…
— Ако не го одобрите, ще го предложа другаде — казах аз.
— Както правилно сте забелязали, вампирите са на мода.
— Вече сме правили нещо такова — каза Лакрице на Адриан. — С Револвер поредицата. Разбира се, беше много преди да дойдете вие, но и тогава авторът, носител на идеята, получаваше дял от чистата печалба.
— Е, чак носител на идеята не съм — казах скромно аз. — Просто внесох — да ги наречем — някои подобрения.
— Колко искате? — попита Адриан.
— Пет процента — отговорих аз.
Лакрице и Адриан се спогледаха. После Адриан бавно кимна.
— Разбира се, ще трябва да го обсъдя с ръководството — каза той. — И ще прочета синопсисите ви. Как успяхте да ги напишете толкова бързо? Имахте да вършите толкова други неща.
— Гери е гениална — каза Лакрице.
— Хм — рече Адриан и ме прониза с поглед.
— Не е необходимо да решите веднага — казах аз и се опитах да го погледна по същия начин. — Следващият петък ще ми кажете. Но тогава вече ще трябва да знам. — Извадих от чантата си химикал и тефтер и записах телефона на Чарли.
— Това е номерът ми.
— Но аз го имам, Гери — каза Лакрице.
— Не, нямате го. Междувременно а-а-а… се преместих — казах аз.
Неочаквано Адриан ми се усмихна.
— Изпратихте ли прощално писмо на наемодателя си?
Той даваше ли си сметка колко е хубав, когато се усмихва? Че в лявото ъгълче на устата му се образуват три малки бръчици и още много в ъгълчетата на очите му?
— Не всички могат така свободно да приемат истината — казах аз. — Някои го приемат твърде лично, когато разберат мнението на някого за тях.
— Мога да си представя — каза Адриан. — Но много зависи от мнението.
— За какво всъщност говорите? — полюбопитства Лакрице.
„Здравейте, господин Роте!
Не знам дала още си спомняте за мен, затова за по-сигурно ще се опитам да опресня паметта Ви: Гери Талер, випуск 98, профил немски език и литература. Въпреки че имах лошия късмет да сте ми учител от седми клас (ту по история, ту по немски), не мисля, че изобщо някога сте знаели името ми: все ме наричахте госпожичка, госпожица Всезнайка или госпожица Многознайка, или госпожица Блейка. Ние също Ви наричахме с много имена, но едва ли ще искате да ги чуете.
Аз съм тази, която заслужаваше шестица по литература, но на която винаги пишехте пет минус, защото не харесвахте литературните ми съчинения за Гьоте, Шилер и Борхерт.
Сега, когато стоя на предела на земните си дни и си правя равносметка, за мое най-голямо учудване трябва да Ви кажа, че в много отношения съм Ви благодарна. Никога нямаше да науча разликата между предава и придава, ако не бяхте ме накарали в седми клас да напиша сто пъти: «Едно немско момиче не си придава важност.»
И, разбира се, хубавото изречение «Подарена къща назад не се връща». Трябваше да напиша това, когато Брит Емке ми беше взела химикалката, и ми я върна едва когато я заплаших, че ще я замеря по главата с учебника по латински. За съжаление в този момент Вие влязохте в класната стая и веднага застанахте на страната на Брит. И защо! Защото в лицето приличаше на немски кон? Защото можеше да лее сълзи по поръчка, докато аз можех само да скърцам със зъби от яд?
Да не би да съм й подарила тази химикалка! Всъщност тя ми беше подарък от пралеля Хулда и по изключение ми харесваше, защото не беше пак някакъв омразен чорапогащник. В тази химикалка се движеше нагоре-надолу едно малко влакче. Още го имам. Добре, че не разбрахте как съм си го взела обратно, защото иначе щяхте да ме накарате сто пъти да напиша: «Едно немско момиче не бива да боде друго с пергел».