Всяко решение си има проблем

1

— Подай ми, моля те, пластмасовата кутия от шкафа, Лу… Ти… Ри… — каза майка ми. От обяда бяха останали един картоф, тънко резенче от печеното и лъжица червено зеле, които според майка ми ще е жалко да се изхвърлят. — Точно порция за сам човек — каза тя.

Разбира се, аз не се казвам Лутири.

Имам три по-големи сестри и майка ми така и не свикна да ни нарича с правилните имена. Ние се казваме Тине, Лулу, Рика и Гери, но майка ни наричаше с комбинации като Лутири, Гелути, Рилуге и така нататък, като чисто математически разполагаше с безкрайни възможности дори за четирисрични съчетания. Аз съм Гери, най-малката. И съм единствената, която живееше сама и от която се очаква да се нахрани с едно нищожно картофче, с една хапка месо и лъжичка червено зеле. Сякаш фактът, че съм необвързана, автоматично ме лишава от нормален апетит.

— Това не е кутия, а тарелка — каза майка ми. Върнах пластмасовата чинийка в шкафа и й подадох друга.

За да не събудя излишно подозрение, се бях появила за неделния обяд при родителите си. Според плана ми обаче това щеше да е последният ни обяд заедно.

— Това е Прима 1,6 — каза майка ми и ме изгледа с досада. — Не виждаш ли, че е голяма? Не се прави на по-глупава, отколкото си.

Подадох й следващата. Майка ми въздъхна.

— Това е Клариса, но и тя става, дай ми я.

Странното беше, че майка ми не можеше да назове правилно имената на децата си, но с тези на купите изобщо не се затрудняваше. Да не говорим, че аз хиляди пъти предпочитах да се казвам Клариса вместо Герда. Но не би — не само хората около мен, но дори домакинските посуди имаха по-хубави имена от моето.

Разбира се, подобно на мен и сестрите ми не бяха пощадени от неатрактивни имена. Може би защото е трябвало да се родим момчета: Тине трябваше да е Мартин, Рика — Ерик, Лулу — Лудвиг, а аз — най-вероятно Герд. За улеснение след нашето раждане родителите ни са прикачили само по едно „а“ зад мъжките ни имена.

Тине имаше най-малко основание да недоволства от името си, чийто единствен недостатък беше, че „Мартина“ се среща твърде често. А освен това тя се омъжи за човек на име Франк Майер, който също беше недоволен от факта, че името му не е уникално. Ето защо дадоха на децата си имена, каквито никой нямаше (а и не би искал да има, ако питате мен). Те се казваха Хизола, Арсениус и Хабакук.

Хизола, Арсениус и Хабакук Майер.

Хизола беше на дванайсет години и не говореше много, което Тине си обясняваше с това, че има шини на зъбите, но според мен причината беше в четири години по-малките й братя. Те бяха близнаци и непрекъснато цапаха и вдигаха врява.

Както преди малко по време на обяда.

Нямаше защо да се притеснявам, че някой може да забележи, че нещо не ми е наред. Както винаги, всички се занимаваха с близнаците. Дори ако бях влязла с глава под мишница, пак никой не би се впечатлил.

Хабакук мачкаше червеното зеле и картофите и се опитваше със стиснати челюсти да всмуче така направената каша през дупката между зъбите си. Арсениус удряше с лъжица по ръба на чинията си и ревеше в такт: „Хабакук! Изплюй! Изплюй! Изплюй!“ И Хабакук направи точно това: изплю кашата, която глухо тупна в чинията му.