Всяко решение си има проблем

— Тук всеки получава прякор според задника си — каза администраторката. — По-готините са дупета, а по-малко готините — задници. Кокалест задник, раирано дупе, гръмотевичен задник, кожен задник — за съжаление, задниците преобладават.

— О! Ами, това също е… А как наричате новия шеф? Адриан?

— Стегнат задник — каза администраторката.

— Значи е от по-малко готините — казах аз съжалително.

— Не, но новите по принцип в началото са задници — каза администраторката и вдигна телефона. — Не знам защо изобщо ви разказвам всичко това! Госпожо Крице, Гери Талер е тук.

Лакрице слезе след минута и ме поведе към кабинета си.

— Шампанско?

— Не, благодаря, спомените ми от миналия път са още пресни — казах аз.

— Но то ви се отрази насърчаващо. Очарована съм от „Пътят на Лея в мрака“ — рече Лакрице. — Момчето също. Трябва да му се признае, че той се отказа от собствените си глупости, след като прочете вашия роман. Но къде се бави?

— Мислех, че ще се срещнем в неговия кабинет.

— В килерчето ли? — засмя се Лакрице. — В никакъв случай! И през цялото време да стоим прави? Трябва да ви кажа, че това не е идеалната изходна позиция за изискване на по-голям хонорар.

Сигурно съм гледала учудено, защото Лакрице добави:

— Е, хайде, детето ми, нали вие за това поискахте тази среща?

— Не, става въпрос за… Мислите ли, че мога да поискам повече?

— Ама, разбира се — каза Лакрице. — Поне по сто отгоре за роман.

Почука се и Адриан влезе. Сега ми се прииска да държа чаша шампанско в ръка, ако не друго, то поне за да скрия зад нея лицето си. Почувствах, че се изчервявам, макар че вкъщи, в стаята за упражнения на Чарли, мислено разигравах този момент стотици пъти, именно за да предотвратя това.

— Номерът е съвсем прост — беше казала Чарли. — Трябва само да не мислиш за това, което си му написала.

Но да не мислиш за нещо, е много по-трудно, отколкото изглежда. Например от месеци да не сте се сещали за броненосец, не сте нали? Още по-малко, за броненосец, който носи бикини и пуши пура, нали? И ако сега ви кажат, моля, не мислете за броненосец в бикини, който пуши пура, какво мислите, че ще направите? Да, точно това.

— Добър ден — каза Адриан и ми подаде ръка. Опитах се да го погледна възможно най-непринудено в очите и да не мисля за това, как той знае, че го намирах за секси. И че още го намирам за такъв. Макар че се оказа по-нисък, отколкото си го представях. Може би съвсем малко под метър и осемдесет, но значително по-нисък от Оле.

— Радвам се да ви видя отново жива — каза той.

Намигна ли ми? Подръпнах тениската си с жабока Кермит, за да я оправя, и съжалих, че не съм си облякла нещо друго. Но какво да правя, като бях изхвърлила всичките си дрехи, а измежду тези на Чарли нямаше нищо подходящо, което да мога да облека през деня, без да ме арестуват.