Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Лицето на Мариса изведнъж омекна.

— Истинското му име беше Криспин — прошепна тя. — Освен това беше печатар, знаехте ли това? Идваше от Саутхамптън, където убил двама души. Веднага след това избягал зад граница, но после решил, че е по-добре да умре от глад в родината си, отколкото на някое чуждо място, и се върнал.

— А харесваше ли работата си на палач? — попитах аз.

— Понякога — Мариса скръсти ръце и се облегна в стола си, яростно примигвайки, за да прогони сълзите от очите си. — Той наистина ме обичаше — прошепна момичето дрезгаво. — Дори обеща да се ожени за мен. Казваше, че щом спечели достатъчно, ще се махнем от Лондон и ще отпътуваме някъде на север, където никой няма да ни познава. Правеше планове отново да се захване със стария си занаят.

— Имаше ли приятели? — намеси се Бенджамин, навеждайки се напред и вземайки ръката й в своята. — Кажи ни, Мариса, моля те. Така ще ни помогнеш да хванем убиеца му.

Момичето се насили да се усмихне.

— Мислех, че джентълмените винаги черпят дамите с питие…

И така, Бенджамин повика кръчмаря и по молба на Мариса поръча три чаши бяло вино.

— И донеси от най-доброто! — изписка сътрапезницата ни. — Да не си посмял да ни налееш от онази помия! Ще пием за душата на Хелбейн! — тя се обърна към Бенджамин. — Преди малко ме попитахте дали Хелбейн е харесвал работата си. Отговорът е „не“. Всъщност я ненавиждаше. Казваше, че си затварял очите всеки път, когато трябвало да бутне осъдения на смърт от стълбата. От друга страна, смяташе, че професията на палач е най-сигурният начин сам да се измъкнеш от закона. Колкото до въпроса ви за приятелите… Хората като Хелбейн рядко имат такива. Разбира се, случваше му се да излезе с глупавата си гилдия, но по-голямата част от времето си прекарваше с мен.

— А какво можеш да ни кажеш за деня, в който беше убит? — попитах аз.

— Същата вечер имахме среща тук, но той така и не се появи. На следващата сутрин извадиха тялото му от Темза. Някой го беше ударил по главата, но не беше пипнал нито кесията, нито пръстените му. Просто го беше напъхал в някакъв чувал, пълен с камъни, и го беше хвърлил в реката — в този момент кръчмарят донесе виното, при което Мариса сграбчи чашата си и жадно отпи. — Единственото, което ми хрумна, беше, че някой е искал да му отмъсти. Както се казва в Библията, сър: „Око за око и зъб за зъб“32.

— Не мисля — намеси се Бенджамин. — Всъщност съм сигурен, че Хелбейн е бил убит заради нещо, което е знаел — господарят ми стисна ръката на момичето. — Мариса, кажи ми — любимият ти споменавал ли е пред теб нещо за някакви странни събития в Тауър?

— Хелбейн мразеше крепостта от все сърце — прошепна тя, въртейки чашата си. — Твърдеше, че нощем из нея се разхождали призраци. Понякога чувал странни звуци и викове… Но не, не ми е споменавал нищо конкретно.