Спасяването на света и други екстремни спортове

Бях потресена. Разказваше с такова спокойствие.

— Гордееше се с теб — опитах се да го успокоя с помощта на спомените си от страшно отдавна, от преди Джеб да отмъкне мен и ятото от лабораторията. — Беше му приятно да ходиш по петите му в лабораторията.

— Ти изобщо не ме забелязваше. — Той замислено прокара пръст по буквата „и“.

— Напротив — рекох и се замислих. — Беше такова сладко момченце. Просто ревнувах от теб, защото ти беше истинското му дете. Беше свързан с него по начин, по който аз не бях свързана с никого. Исках да бъда съвършена, за да ме обикне Джеб.

Всъщност осъзнавах всичко това едва сега, докато го споделях с него. Ари ме изгледа изненадано. Заклатих се на пети и се замислих за тези болезнени разкрития. Сякаш доктор Фил23 се беше материализирал в тъмницата.

— Ясно ми беше, че съм някакво изчадие — продължих тихо. — Имах криле. И живеех в клетка за кучета. Докато ти беше съвсем нормално момче и истински син на Джеб. Непрекъснато си повтарях, че ако съм най-силната, ако съм най-добрата, ако правя всичко, което поиска от мен, може би ще ме обикне. — Сведох поглед към новите си кубинки, вече покрити с прах. — Щастието ми, когато ни отмъкна от лабораторията, нямаше край. — При спомена за това гърлото ме стегна. — Не мислех, че ще продължи дълго. Беше ме страх, но бях щастлива, че ще посрещна смъртта извън лабораторията. И извън кучешката клетка. Смъртта обаче се забави. Не ни откриха. Джеб се грижеше за нас, учеше ни на разни работи, как да оцеляваме. Водехме почти нормален живот като нормални деца. И знаеш ли какво, Ари… — продължих. — Толкова се радвах, че бяхме избягали, толкова се радвах да бъда с Джеб, че дори не се сетих за малкото момче, което той беше изоставил. Вероятно съм си мислела, че си останал с майка си или нещо подобно.