Пътят на Патриарха
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: The Sellswords #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 978-954-761-428-4
- Переводчик: Илиян Илиев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на Патриарха». Краткое содержание книги:
Мрачният елф Джарлаксъл обаче не иска да се върне в Мензоберанзан, затова се опитва да съгради собствено кралство заедно с Ентрери в земите на Кървав Камък. Крал Гарет отмъщава на Джарлаксъл и Ентрери за това своеволие, като ги изпраща на заточение в родното място на Артемис — Мемнон.
Мемнон е обвит в тайни от детството на Ентрери — наемникът отваря душата си за отдавна погребани емоции — бори се със спомени от травматичното си детство, пробудени от магическата флейта на Идалия.
Но хората не избират, поне не и в частите на Фаерун, които сами известни. По произход или по дела, линиите са начертани и ние се надяваме, всеки със своя народ, че мъж или жена, притежаващи съчувствие, ще се възкачат или че който и да ни управлява, ще го направи, разбирайки болката от раните на всеки един войник.
Край Митрал Хол разцъфтява ново кралство с необичаен състав. Защото тази земя, кралството Много стрели е управлявано от един-единствен орк. Оболд е името му; той успяваше да се измъкне от всеки един сандък с очаквания, в който го слагахме двамата с Бруенор или всеки друг, опитал се да го прецени. Не, не изпълзя, а разби стените им на подпалки и тръгна напред като нещо отвъд ограниченията на расата му.
Дали това е мое предположение, или наблюдение?
Трябва да призная, че е моя надежда, защото още няма как да знам.
Така че моята интерпретация за действията на Оболд до този момент е ограничена от позицията ми и изкривена от риска да съм оптимистично настроен.
Но Оболд не продължи с атаката си, както очаквахме, че ще направи, когато това действие щеше да обрече хиляди от поданиците му на зловеща гибел.
Може би беше чист прагматизъм; кралят орк мъдро усети, че придобивките му не могат да се увеличат и затова сведе поглед и зае защитна позиция, за да ги гарантира. Може би когато ги е подсигурил и без заплахата от атака от съседните кралства ще се прегрупира и отново ще продължи с нападението си. Надявам се, че случаят не е такъв. Моля се кралят орк да притежава повече съчувствие — или дори повече егоизъм в нуждата да бъде обожаван освен да всява страх — отколкото е типична за войнолюбивата му раса. Мога само да се надявам, че амбициите на Оболд са били смекчени от осъзнаването на цената, която плащат обикновените хора за грешките или фалшивата гордост на владетеля си.
Няма как да знам. И когато осъзнавам, че подобно съчувствие ще постави този орк над много от владетелите на добрите раси, осъзнавам, че съм дързък дори в самото изговаряне на тези фантазии. Страхувам се, че Оболд спря най-вече защото знаеше, че не може да продължи, без да изгуби онова, което вече е придобил.
Както изглежда прагматизмът, а не съчувствието спря военната машина на Оболд.
Ако случаят е такъв, така да бъде. Дори и само заради тази простичка практичност този орк се издига много по-високо от останалите представители на расата си. Ако само прагматизмът е достатъчен да спре инвазията и формирането на кралство, тогава може би същият този прагматизъм е първата стъпка към придвижването на орките в посока цивилизация.
Дали тогава всичко това е процес, движение към все по-добър и по-добър поминък, който ще доведе до най-висшата форма на кралство? Надеждите ми са такива. Няма да е издигане по права линия, това е сигурно. За всяка крачка напред, както с прекрасния Град на сребърната луна на лейди Алустриел, например, ще има крачки назад.
Може би светът ще свърши преди добрите раси да имат възможност да се насладят на мира и просперитета на идеалното кралство.
Нека бъде така, защото това е най-важното пътуване.
Поне такива са надеждите ми, но удар по тези надежди е страхът ми, че всичко е игра и никой не я играе по-умело от онези, които ценят собственото си „аз“ повече от общността. Въздигането до кралската титла е път, изпълнен с битки, и по него не ходят нежни мъже и жени. Хората, които ценят общността, често биват измамени и унищожени от мошеника, чието сърце е подхранвано от егоистични амбиции.
За онези, които извървяват пътя докрай, на чиито плещи лежи тежестта на водачеството, единствената надежда се намира в царството на съвестта.
Крале, чувствайте болката на своите войници.
Чувствайте мъката на своите поданици.
Не, аз не съм крал. Нито по характер, нито по желание. Смъртта на един-единствен войник би разбила сърцето на крал Дризт До’Урден. Не завиждам на добрите управници, но се страхувам от онези, които не разбират, че поданиците им имат имена или че най-великата придобивка за личността са одобрението и любовта в резултат на всеобщото добруване.