Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна
- Автор: Юнассон Юнас, Юнасон Юнас
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Kolibri
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна». Краткое содержание книги:
– Предлагам ти в ролята ти на трети секретар да разрешиш този проблем – каза министър-председателят. – Освен ако не желаеш да станеш четвърти или пети секретар.
– Няма четвърти и пети секретар – опита да се противопостави третият секретар.
– И какви изводи си правиш от този факт?
През 1945 година героят от войната Уинстън Чърчил малко изненадващо бе загубил изборите за министър-председател на Великобритания – ето докъде се простираше благодарността на британците.
Но Чърчил планираше реванш и междувременно обикаляше света. Бившият премиер нямаше да се изненада, ако онзи лейбъристки некадърник, който в момента ръководеше Великобритания, въведеше планова икономика, като същевременно раздадеше империята на хора, които не можеха да я управляват.
Да вземем за пример Британска Индия, която беше на път да се разпадне на части. Индусите и мюсюлманите, естествено, не се разбираха, а по средата се намираше проклетият Махатма Ганди, който седеше с кръстосани крака и спираше да яде в мига, в който нещо не му изнасяше. Що за военна стратегия беше това? Докъде щяха да стигнат, ако бяха постъпвали така по време на нацистките бомбардировки над Англия?
В Британска Източна Африка нещата не бяха толкова зле, все още не, но беше просто въпрос на време, преди и негрите да поискат да бъдат господари на самите себе си.
Чърчил разбираше, че не всичко може да остане така, както е било, но въпреки това сега британците се нуждаеха от ръководител, който да управлява с твърда ръка, а не скрит социалист като Клемънт Атли.
По отношение на Индия Чърчил си даваше ясна сметка, че битката е загубена. Нещата бяха вървели в тази посока в продължение на много години, а по време на войната бе станало необходимо да подскажат на индийците, че не са против да подкрепят една тяхна бъдеща независимост, за да предотвратят избухването на граждански размирици.
Ала на много други места все още имаше достатъчно време да се спре този процес. Чърчил планираше да посети Кения през есента, за да се информира на място за ситуацията там. Първо обаче се отби в Техеран с намерението да пие чай с шаха.
За лош късмет се озова насред пълен хаос. Предишния ден бе имало експлозия в отдела по вътрешно разузнаване и сигурност. Цялата сграда се беше срутила и изгоряла до основи. Идиотът, който ръководеше полицията, очевидно също бе умрял – онзи същият, който по-рано бе приложил суровите си методи върху невинен служител на британското посолство.
Смъртта на шефа на тайната полиция не беше кой знае каква загуба, но единствената бронирана кола на шаха също бе изгоряла и това бе довело до значително по-кратка среща между шаха и Чърчил, която от съображения за сигурност се проведе на летището.
Въпреки всичко беше добре, че срещата се състоя. Според шаха ситуацията била под контрол. Експлозията в дирекцията на отдела по вътрешно разузнаване и сигурност го тревожела, а и към момента не можели да кажат какво я е предизвикало. Въпреки това шахът можел да преживее смъртта на шефа на полицията. В последно време човекът бил започнал да изпуска нещата от контрол.
Значи, в Иран имаха стабилна политическа ситуация и скоро щяха да назначат нов началник на отдела по вътрешно разузнаване и сигурност. А и англо-иранската нефтена компания се радваше на рекордно високи резултати. Нефтът обогатяваше неимоверно и двете страни. Най-вече Англия, ако трябва да сме честни, но така трябваше и да бъде, мислеше си Чърчил, тъй като единственият принос на Иран към проекта беше евтината работа ръка. Е, да, и самият нефт, разбира се.
– В Иран като цяло цари спокойствие и благополучие – каза Уинстън Чърчил на шведското военно аташе, който бе получил място на самолета за Лондон.
– Радвам се да чуя, че сте доволен, господин Чърчил – отговори Алан и добави, че бившият министър-председател изглежда в добро здраве.
След кратък престой в Лондон Алан най-накрая кацна на летище Брома и стъпи на шведска земя за пръв път от единайсет години. Беше късната есен на 1947 година и времето бе обичайното за сезона.
В залата за пристигащи го чакаше един младеж, който съобщи, че е асистент на министър-председателя, и добави, че господин Ерландер би искал незабавно да се срещне с него, ако господин Карлсон не възразява.
Алан се съгласи и с готовност тръгна след асистента, който гордо го покани да седне в най-новата правителствена кола – черно, лъскаво волво PV 444.
– Виждали ли сте нещо по-стилно, господин Карлсон? – попита асистентът, който се интересуваше от коли. – Четирийсет и четири конски сили!
– Видях едно много хубаво виненочервено десото миналата седмица – отговори Алан. – Но вашата кола определено е в по-добро състояние.