![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/1/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
Илас чу виене на вълк и се обърна към спускащия се мрак.
Когато и последният слънчев лъч се скриеше зад хоризонта, нямаше да има друг избор — в качеството си на монах вратар — освен да нареди вратите да бъдат затворени.
Наистина тази нощ щеше да бъде нощ на Тъмнината.
Тъмнината щеше да бъде достатъчно силна, за да напусне околните гори в преследване на живот, на душа, която да погуби. Може би дори щеше да доведе в тази гъста, прашна мъгла гладни същества, които да дойдат да душат въздуха, да дерат земята и да драскат по камъните. Щяха да ги чуят как стенат и ръмжат. Стоновете и призивите им под стените щяха да смущават съня и да събуждат най-дълбоките, най-тайните страхове. Но нито Тъмнината, нито нейната пасмина нямаше да влязат… при условие че вратите бъдат затворени, преди да се стъмни, и ейраловите глифове, които ги защитават, бъдат погалени от живота и светлината на последния слънчев лъч.
Единствено и само това пазеше командерията. Вратите можеха да бъдат отворени едва на зазоряване. Дори не и за миг. Дори не и колкото за един удар на сърце. Защото на Тъмнината не ѝ беше нужно повече, за да се промъкне и да извърши гнусното си дело.
— Може би брат Ярл е предпочел да прекара нощта на място — каза постовият. — При родителите на детето, което тръгна да лекува. Няма съмнение, че са му предложили подслон и храна.
— Може би.
Но никак не му се вярваше.
Когато напусна командерията, Ярл беше оставил един болен брат, чието състояние го тревожеше. И като познаваше Ярл както само той го познаваше, Илас не се съмняваше, че е предпочел да изчака следващия ден, за да се прибере, та дори и с риск — ако е закъснял — да пристигне след затварянето на вратите. Тогава щеше да бъде хванат в клопка — сам и обграден от Тъмнината.
Което значеше обречен.
Разтревожен, брат Илас наблюдаваше залязващото слънце, което приличаше на плосък купол сред пламтящо море. Щеше да чака до последната светлинка, до последната надежда, преди да нареди да затворят вратите, но не повече.
Канеха се да я изнасилят, когато Ярл ги свари на поляната.
— Пуснете я.
Двамата мъже, които притискаха девойката към земята, вдигнаха глави. Този, който беше клекнал между бедрата ѝ, се извърна объркан. Също като съучастниците си, и той пребледня, когато видя монаха рицар, който се приближаваше. Не можеше да го сбърка. Непознатият носеше облеклото на ордена на Светите покровители: високите ботуши, дългата ризница от синкави стоманени халки, бялата връхна дреха със сребърни ширити, пристегната в кръста с тежък кожен колан… и меча, който спокойно и решително извади от ножницата.
— Казах: пуснете я.
Мъжът, който беше спечелил на зарове правото да мине пръв, се изправи, като забързано вдигаше панталоните си. Искаше да каже нещо, но един удар на меча отпрати главата му да се търкаля по тревата, докато той си оправяше колана. Другите двама скочиха на крака и се хванаха за оръжията. Ярл отби нападението на единия, преди да го изкорми с опакото на острието, после се обърна към последния, който… вече се измъкваше тичешком и изчезваше сред гъсталаците.
Монахът рицар се наведе над девойката.
Зашеметена, тя трепереше и хълцаше. Беше облечена в мъжки дрехи, мръсни и разкъсани, които, свита на кълбо, се мъчеше да оправи от свян.
— Всичко е наред — каза ѝ Ярл тихо.
С пълни със сълзи очи девойката трескаво кимна.
— Как се казвате? — попита Ярл.
— Лен… Леня.
— Всичко е наред, Леня. Позволете ми да ви помогна. Съгласна ли сте?
Ярл внимателно ѝ помогна да си оправи ризата, после да нахлузи панталоните, останали закачени за единия ѝ глезен. Лицето ѝ беше изцапано със засъхнала кръв, но за момента той се отказа да прегледа раната на главата ѝ, от която по разрошените ѝ коси беше полепнала кръв. Това можеше да почака, докато стигнат до командерията.
Ако успееха.
Командерията беше наблизо, но небето вече беше тъмно над полянката, а от дълбините на гората се пробуждаше заплаха.
— Трябва да тръгваме — каза монахът рицар и взе Леня на ръце. — Стъмва се.
Облекчена, че най-сетне може да се отпусне в ръце, които я защитаваха, младата жена се остави на волята му. Беше по-скоро дребна, така че той я вдигна без усилие.
— Благодаря — прошепна тя, като сложи глава на рамото му.
— Конят ми е наблизо — каза той.
Отнесе я, като остави конете на тримата мъже, които бяха вързани за един дънер и ставаха все по-нервни.
— Там — извика един от часовите, като посочи с ръка.
— Най-сетне — рече брат Илас.
Мнозина братя бяха дошли при него на обходния път, за да гледат дали Ярл се връща. Всички погледи се обърнаха към стария павиран път и към рицаря, облечен в бяло, който пристигаше в галоп.