Недалеч от планините на Ансгорн, там, където граничат Върховното кралство и Вестфалд, слънцето залязваше над командерията „Гилдер“ и обширната гора от черни борове, която се простираше наоколо.
Камбаната вече беше ударила три пъти, за да предупреди пътниците, че трябва да се забързат, за да пристигнат, преди да се стъмни. Мястото не беше сигурно. Отдалечено, слабо населено, през него минаваше само един стар път, чиито широки плочи бяха обрасли с високи треви и храсталаци. Върховното кралство беше престанало да поддържа и да пази този път, който датираше от времето на Имелорската империя и беше оцелял от Мрака. Границата вече не се пазеше или се пазеше толкова лошо, че разбойници и контрабандисти я преминаваха както си искаха. Най-голямата опасност обаче не идваше от неприятните срещи, които можеше да се случат. Нито от дивите животни. Нито дори от наемниците и крадците, привлечени от размириците във Вейлд. Идваше от Тъмнината, която в някои нощи излизаше от гората като черна мъгла и застрашаваше тези, които бяха имали нещастието да се изгубят, като се простираше чак до стените на командерията.
Малка и отдалечена, командерията „Гората на Гилдер“ наброяваше едва — като се изключат неколцина новодошли коняри — петнадесетина монаси рицари, които се мъчеха да поддържат нещо подобно на ред и справедливост в областта. Задачата беше тежка, но те се стараеха против и напук на всичко, въпреки умората и опасностите. Тези ветерани неуморно патрулираха покрай стария имелорски път, който се отдалечаваше на изток към Вестфалд, а отвъд негостоприемните планини — към Вейлд на север. И на драго сърце приемаха поклонници, скитници и търговци, предлагаха им подслон и храна, но най-вече — та макар и само за една нощ — спокойствие на духа зад здравите и добре пазени стени. Командерията беше сигурен пристан, където всеки намираше подкрепа и закрила срещу всички заплахи.
* * *
Загрижен, брат Илас се качи на патрулния път, издигащ се над входа на командерията, и попита:
— Все още нищо?
— Не — отвърна монахът, който даваше наряд.
Илас дълго и внимателно оглежда пътя с присвити очи. Напразно. И от едната, и от другата страна оставаше пуст. Но един брат все още не се беше прибрал, а скоро трябваше да затворят вратите за през нощта, както го изискваше Правилникът в областите, където Тъмнината представляваше опасност.
— Вече трябваше да се е върнал, нали?
— Да — каза часовият.
Когато научи, че едно дете страда от силна червена треска във ферма наблизо, брат Ярл взе чантата си с лечебни билки и яхна коня, въпреки късния час. „Ако се справя бързо — беше казал — ще се върна преди залез-слънце.“ Но и дума не можеше да става да чака до другия ден — червената треска можеше да отнесе дете за една нощ.
След което беше препуснал — сам — в галоп.
Илас въздъхна.
Изпитваше обич и уважение към брат Ярл. Бяха на една възраст, ще рече на около петдесет. Бяха се молили и воювали един до друг, бяха делили воднистия походен бульон, огъня от съчки, бяха спали на един сламеник. Друга тяхна обща черта беше това, че се бяха присъединили към монасите рицари на Светите покровители доста късно.
Това обаче правеше ли ги приятели?
На брат Илас му се струваше, че всъщност никой не познава истински Ярл. Той говореше малко и на никого не се доверяваше, но умееше да слуша и никога не се колебаеше да предложи помощта си. Щедър, предан, усмихнат, той беше уважаван от братята и ценен от местните хора, които се обръщаха към него, когато бяха болни или ранени. Наистина Ярл умееше да намести счупено, да зашие рана, да лекува пламнали вътрешности или да успокои мигрена. В това затънтено място името му беше познато на селяните, на дърварите, на ловците и дори на просяците и на скитниците, което за него означаваше, че непрекъснато му се налагаше да обикаля околността, освен че трябваше да изпълнява религиозните и военните си задължения.
![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/1/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
