Да опитомиш планинец

– Какво правиш тук?

Сърцето ѝ спря, когато чу гласа зад себе си. Беше глас, който познаваше прекалено добре. Глас, който смразяваше кръвта ѝ и караше сърцето ѝ да бие тревожно.

Не, не можеше да бъде…

Обръщайки се, тя видя Раян МакАрън да стои между нея и избледнялата дървена стена. Гледаше я ядосано с тъмнокафявите си очи. Светлокестенявата му коса беше прибрана назад от лицето му, а той не изглеждаше много доволен от присъствието ѝ.

– Какво търсиш тук? – попита го тя ядосано.

Той също не ѝ отговори.

– Кълна се, жено, никога не правиш това, което ти кажат. Отдавна трябваше да пътуваш към дома, а не да си тук.

Ядосаният му, заповеднически тон я накара да се намръщи.

– За какво, дявол да те вземе, говориш?

– Ставай – той я хвана грубо за ръката и я изправи на крака.

– Пусни ме! – сопна се тя, като се опита да се освободи.

Той отказа да го направи.

Нора се намръщи, докато грубо я дърпаше през тълпата. Тя удари ръката на Раян, но той отказа да разхлаби хватката си.

– Какво ти е, Раян? Полудял ли си?

– Мълчи, Нора. Не съм в настроение за приказките ти и не гарантирам какво ще направя, ако не държиш езика си зад зъбите. Някой ден ще се научиш да мълчиш и да слушаш.

Изведнъж Юън се появи насред пътя им към вратата, очите му бяха потъмнели и излъчваха смъртна опасност.

– Освободи я.

Раян извади меча си толкова бързо, че Нора ахна. Насочи го към гърлото на Юън.

– Това е между мен и нея, МакАлистър. Не ме карай да те убивам.

Настана тишина, всички очи в странноприемницата бяха вперени в двамата мъже и любопитни хора се насъбраха около тях, чудейки се какво се случва.

Юън отмести поглед от върха на меча към Нора. В твърдия му поглед тя видя ледена решителност, която смрази кръвта ѝ. Това беше мъж, който наистина можеше да убие някого. Лицето на човека, който бе започнал това пътуване с нея. А тя бе забравила колко опасен може да бъде Юън.

– Идвай! – заповяда ѝ Раян.

Юън се придвижи толкова бързо, че тя дори не успя да проследи движението му. В един момент Раян го държеше на място с острието на меча, а в следващия Юън бе избил острието настрани с ръка и го бе стиснал за гърлото.

МакАлистър го вдигна от земята за яката на ризата и го остави да виси в юмрука му. Раян се бореше с хватката му, но беше безсмислено. Юън беше много по-едър и го държеше с юмрука си както разярено куче, държеше пале.

– Кой си ти? – изръмжа Юън.

Сега, когато вече беше по-спокойна, че Юън е тук, Нора видя Виктор, Пейгън и Бейвъл да стоят зад него. Пейгън наблюдаваше ставащото с типично тихо хладнокръвие, докато Виктор беше присвил очи.

– Този, който каза, че ще ми плати – обясни той.

– Защо? – Юън попита Раян. – И какво искаш от моята жена?

– Твоята жена? – Раян повтори невярващо, а лицето му се беше зачервило от хватката на Юън. – Не е твоя, МакАлистър. Моя е. Аз съм Раян МакАрън и тя ми е обещана.

Нора видя как цветът и ядът се изпариха от лицето на Юън. Изведнъж погледът му изглеждаше замаян, сякаш някой го беше ударил. Измъченият му взор се отмести от Раян към Нора.