Да опитомиш планинец

– Проклета да си, Айзобел – изсъска той, преди да пресуши последните капки ейл в меха си.

Ако не бяха Айзобел и коварните ѝ машинации, светът, в който живееха би изглеждал коренно различен. Юън щеше да се ожени за Кейти, дъщерята на Ангъс. Без съмнение Киърън би се оженил за Фиа от клана МакДъглас и двамата щяха да изживеят живота си като добри приятели. Сега брат му бе изгубен в тъмните дълбини на езерото и Юън бе принуден да изживее живота си сам, като изтърпяваше наказание, защото бе виновен за загубата на безсмъртната душа на брат си. Бе донесъл неописуема болка и страдания на всички, които обичаше, като бе довел смъртта на брата, който значеше всичко за него.

Фактът, че животът на толкова много хора може да бъде унищожен от едно глупаво решение, всеки път го изумяваше. Би жертвал собствената си душа, за да промени това решение.

Мъката отново го завладя. Някъде там, в тихите дълбини на езерото, лежеше тялото на брата, с когото бе най-близък, най-добрият му приятел и довереник. Въпреки че Юън обичаше всичките си братя, Киърън бе този, който винаги бе до него в добри и лоши времена. Бе този, на когото доверяваше най-съкровените си тайни. Всичко това се бе променило в деня, в който Айзобел ги бе разделила със своите лъжи и заговори. Бе надарена с ангелско лице и душа тъмна като на Сатаната. Интересуваше се само от себе си и от никой друг.

Юън издиша шумно и с очи, парещи от непроляти сълзи, си спомни моментът, който бе съсипал младините им…

– Обичам те, Юън! – тъмносините очи на Айзобел бяха изпълнени със сълзи, докато дългата ѝ руса коса се развяваше от лекия вятър.

Беше го сграбчила, докато отиваше към конюшните, завличайки го зад крепостта в градината на майка му. Когато пристигнаха там, се бе хвърлила в ръцете му и го бе целунала с такава страст, каквато никога не бе вкусвал преди или след това.

Все още едва момче, той не можеше напълно да разбере думите ѝ. Как може толкова красива жена, да изпитва дори временен интерес към върлинест младеж, който почти не можеше да се разхожда, без да си удари главата в нещо?

Юън знаеше, че не притежава красотата или чара на братята си. Това бе факт, за който всички говореха. Тогава защо Айзобел искаше да е насаме с него? Бе опитал да се отдръпне, но не и тя.

– Обещана си на Киърън – бе казал.

Очите ѝ се бяха напълнили с още повече сълзи.

– По вина на Киърън, не моя. Опитах се да му кажа, че не го обичам, ала той не желае и да чуе за това.

Ръката ѝ сякаш бе прогорила неговата на мястото, където разтриваше мускулите му. Тя се бе наклонила към него, приканвайки го.

– Моля те, Юън. Трябва да ми помогнеш. Не искам да се обвържа с мъж, когото не обичам. Мъж, който слуша, но никога не чува и дума от това, което говоря. Имам нужда от теб. Ти си този, който със своята безмълвна сила спечели сърцето ми. Искам мъж, който ще се грижи за мен, който ще ме защитава. Мъж, който няма да ме отегчава с приказки. Заведи ме в Англия и ще съм твоя завинаги.

Млад и наивен, той ѝ бе повярвал, без никога да разбере, че тя бе изрекла същите думи и на Киърън, за да го накара да я отведе от Роби МакДъглас. Роби бе изборът на баща ѝ за съпруг, но Айзобел бе отказала да се омъжи за него. Бе казала на Киърън, че го обича и че ако ѝ помогне с удоволствие ще му стане жена.