Притъмняващото небе [bg]

— Но в какво престъпление ви бяха обвинили? — попитах аз.

— В кражба от кралския соколарник — той вдигна рамене. — Разбира се, това беше лъжа, но какво можех да сторя? Ако ме заловяха жив, щяха да ме обесят на Елмс. По-вероятно обаче беше да ме убият още при залавянето ми или да погина от някоя мистериозна болест в затвора Нюгейт. Обявата за главата ми беше подписана от кмета и от шерифите на Лондон. И така, събрах всичките си скъпоценности и се подготвих за бягство. Единственият ми приятел в града беше бащата на Урсула, който търгуваше с вълна. Посетих го тайно и му разказах историята си. Той повярва в невинността ми. Дадох му всичко, което имах, за да му платя за фалшивите документи и пропуски, които ми осигури, а и за да помогна на Урсула. После се отправих към Дувър, прекосих Ламанша и отпътувах за Париж. За известно време останах на работа там. Уменията ми на соколар ми осигуряваха храна, дрехи и подслон от вятъра и дъжда. До ушите ми стигаха слухове, че старият крал е нахлул в Шотландия с огън и меч и е стоварил гнева си върху Брус. Аз обаче си давах сметка, че с живота ми в Англия е свършено. Вече бях вкусил сладостта от пътуването и имах намерение да продължа. Разбира се, вината за смъртта на Реджиналд ме преследваше и аз знаех, че в крайна сметка трябва да изкупя греха си пред вдовицата и сина му. И така, отидох в Сантяго де Компостела, оттам се прехвърлих в Рим, а оттам пък уредих заминаването си за Светите земи. Посетих Йерусалим. Поклоних се на светите места и видях великата пустиня отвъд река Йордан. После се върнах у дома. Когато стъпих на брега в Дувър, старият Едуард вече беше мъртъв, а синът му — коронясан за крал. Гавестън се беше върнал от изгнание и беше провъзгласен за граф на Корнуол. Надявах се, че никой не ме помни. Бях променил името и вида си, разбира се, с изключение на това — той посочи към петното на бузата си. — Освен това ме беше нямало дълго време. Който и да се беше опитвал да ме убие, вероятно беше решил, че вече съм умрял в чужбина. Гледах да стоя далеч от местата, където можеха да ме потърсят. Всъщност, откакто заминах да служа на стария крал в Уестминстър, не бях идвал в Йоркшир.

— И все пак кой мислите, че е отговорен за нападенията срещу вас? — попитах аз.

— Един Бог знае. Може би старият крал, принцът, Гавестън, или пък и тримата заедно. Единственото, което ми е известно, е, че не трябваше да попадам в онази зала по онова време. Освен това си мисля, че в историята, която научих там, трябва да е имало някаква истина. Иначе защо някой би се опитвал да ме убие? Пияниците из кръчмите на Йорк и Лондон непрекъснато измислят разни истории за силните на деня, но никой не е тръгнал да ги убива, нали?