Притъмняващото небе [bg]

— Какво? — възкликна Дьо Монтегю.

— Точно така. Принцът поиска фаворитът му да бъде провъзгласен за граф на Корнуол или пък да му бъдат поверени провинциите Понтийо и Монтрьой във Франция. Кралят моментално скочи на крака, стискайки юмруци, и впери гневен поглед в сина си. Промърмори нещо под носа си, а после се нахвърли върху принца. Сграбчи го за косата, вдигна го от пейката и го повлече през залата. После удари главата му в стената, хвърли го на земята и започна да го рита. Принцът се разпищя, но кралят продължи да го налага. Гавестън остана до вратата, вцепенен като статуя, а по лицето му се четеше безкраен ужас. Най-после Едуард се измори, подпря ръце на коленете си и изръмжа на сина си: „Ах, ти, копеле недно! Ако имах друг наследник, щях да оставя всичко на него! Искаш да раздаваш владения, а?! Ти, който не си завоювал и една педя земя! Да кичиш с титли разни плебеи? Ах, ти, кучи сине!“ В този момент принцът вече беше успял да пропълзи надалеч от баща си, така че се обърна и погледна стария крал право в очите. Въпреки страха си и множеството натъртвания, които беше получил, той остана непокорен. „Как смееш?! — изкрещя принцът. — Как смееш да ме наричаш кучи син и да хвърляш такъв срам върху майка ми, твоята съпруга?“

Поклонника замълча и се огледа наоколо. После накваси устните си с още една глътка ейл и продължи:

— Вие, разбира се, знаете, че Елеонор Кастилска беше голямата любов на стария крал. По времето на тази кавга вече бяха изминали поне петнайсет години от смъртта й, но въпреки това, когато чу тези думи от сина си, Едуард тръгна към него, сочейки го с пръст. „Нима си въобразяваш, че си принц? — изкрещя му той. — Чуй ме тогава какво ще ти кажа! Гледам те и в паметта ми непрекъснато изплуват слуховете, които твърдят, че ти не си мой син. И ти си ги чувал, нали?“ В отговор принцът само го изгледа мрачно. „Има логика, нали? — продължи кралят. — Виж се с какви хора си се обградил! Селяни и плебеи! Освен това обичаш да се ровиш в земята, да караш лодка и да плетеш сламени покриви. Знаеш ли какво говорят хората, а?“ Едуард приклекна до сина си и почти навря лицето си в неговото. „Казват, че като дете синът ми е бил нападнат от свиня, която му отхапала ухото. Бавачката, която отговаряла за него, се уплашила да не я накажа и го заменила с теб — копелето на някакъв си селянин! Бог ми е свидетел, че винаги съм смятал това за обикновен слух, но вече започвам да се съмнявам. Ако тази бавачка беше жива, щях да я накарам да ми каже истината, но, така или иначе, ти и твоят така наречен брат няма да измъкнете нищо от мен. Разбираш ли? Нищо! А сега се махайте! Вън!“