Притъмняващото небе [bg]

Отместих фенера към второто изображение. То беше по-голямо и макар да изглеждаше също толкова грубо, колкото и първото, много ме впечатли. Нарисуваното животно имаше дълго тяло, завита опашка, четири яки крака и глава на мастиф с огромна паст.

— Куче или вълк? — промълвих аз.

— Според мен не е вълк — каза Дьо Монтегю. — Юсибиъс явно не е бил голям художник. Нищо чудно да се е опитал да нарисува и някой от леопардите от кралския герб…

Разгледах рисунките внимателно и въпреки че оттогава изминаха много години, все още мога да ги извикам в съзнанието си. Спомням си мрачната и студена кула, все по-слабата светлина, идваща отвън, заглъхващите звуци от нефа на църквата и онези драсканици — изповедта на един клетник, който също беше станал жертва на кърваво убийство. В онзи момент не знаех кога пак ще имам възможност да се върна в Йорк, така че се постарах да запомня всеки детайл.

— Матилда — дръпна ме за ръкава Дьо Монтегю, — вечернята отдавна свърши. Ако все още искаш да се срещнеш с Поклонника в „Огненото гърне“…

Вече бях видяла рисунките и макар че не бях успяла да разгадая значението им, двамата с Дьо Монтегю се върнахме в стаите си, за да се подготвим за излизане. Той си взе портупея, а аз си обух чифт по-здрави обувки, наметнах един по-дебел плащ с голяма качулка и затъкнах камата си в тайната ножница, закрепена за колана на кръста ми. След като приключих, изтичах до покоите на кралицата, но една от придворните й дами ми каза, че нейно величество спи и няма нужда от мен. Малко по-късно двамата с Дьо Монтегю излязохме от манастира, а послушникът, който дежуреше на портата на Голгота, викна подире ни да бъдем внимателни. Прекосихме улицата и пристъпихме в ужасяващия свят на улица Пигстай. Сякаш се бяхме озовали в Ада. Дьо Монтегю моментално извади меча и камата си. Проблясването на стоманата накара нощните птици да се върнат по мрачните входове на порутените къщи, където се спотайваха. В пространството наоколо отекваха зловещи викове и крясъци. От време на време над главите ни просветваше по някой и друг прозорец, но иначе уличката тънеше в тъмнина. До слуха ни достигаха всевъзможни звуци — хленч на просяк, викове на проститутка, приканваща клиенти, звън на монети, лай на куче… Имах чувството, че от всеки ъгъл ни дебне заплаха, сякаш нощта беше изпълнена с безброй зли създания, които само чакаха да се подхлъзнем, за да ни хванат в лапите си. Вонята беше така непоносима, че се наложи да си затисна не само носа, но и устата. Поех си дъх едва когато зърнах светлината, струяща през отворената врата на някаква кръчма, чиято проскърцваща табела оповестяваше, че това е „Огненото гърне“.