Гаснещ зрак [bg]

Ние сме късчета от Тиам. Нещо като деца, но твърде мъдри, за да сме деца. Гиздим се с осанката на древни, но оставаме твърде глупави, за да я съхраним. Ветровете, които яхаме — това море от безкрайни небеса, — ни държат извисени, нито много високо, нито твърде ниско. Ние сме в средата на живота си, във века на връщането назад.“

От онова отваряне на портала, от онзи внезапен порой, който беше или избавление, или призив, на който не можеше да не се отзове, Далк се беше понесъл в бесен полет, устремен да се отдалечи от събратята си. Имало беше сблъсъци, безразсъдни както винаги, докато всеки дракон се бунтуваше срещу собствената си раздробена същност. Историите и родословните линии, които ги обвързваха, по-тежки от всяка верига, по-стегнати от всяка кожа, превръщаха приятелството в треска.

И все пак той беше обладал своята любима, високо над тези планини и след седмици дебнене. А след това я беше оставил да отпадне, заситена и наранена, искаща само да заспи в някое самотно място. Където можеше да се изцери и да размисля за ръмжащото потомство изчадия, които щяха да дойдат.

Беше ли инстинкт това, тази потребност да се завладее един нов свят? Тъй че скалите и земята да тръпнат от резките им викове и да станат дом за непознатото? Или всяка страст бе равносилна на пленена в клетка душа, оглушала от собствения си хаотичен глас? Инстинктите можеха да компенсират орда от съжаления и Далк все още не можеше да реши що за вкус ще придобие това деяние. Гласът в ума му беше говорил за някой друг и този друг беше самият глас. В кръжащ диалог на безкрайно убеждаване цели селения можеше да бъдат погълнати, обгърнати, очертани със заблуди и така — присвоени.

„И все пак, въпреки всичко това, вратата на клетката не се отваря.

И тъй, ние владеем каквото сме владели винаги, и всяка граница отвъд границите на черепа ни е само илюзия. Виж само как се бием за тях. Виж как умираме за тях. Не величие изпълва гробищата, а извъртане.

Ние сме нови в този свят и въпреки това нямаме какво ново да му предложим.

Очите ми ме водят, от едно познато място на друго, но не мога да се спася от мястото между очите ми, тази клетка на самия мен и тези думи… тези безкрайни думи!“

Бягство или призив. Въпросът тепърва щеше да се реши. Магия гореше ярко в това странно селение, но течеше необуздана. Течения връхлитаха безпосочно, сблъскваха се без цел.

В съскаща ярост нокти дращеха дълбоко и изтръгваха люспи, които кръжаха надолу към земята. Челюсти щракаха и впиваха зъби в дебелите мускули на врата. Крилете биеха объркано и стиснал здраво, току усещаше ужасната ѝ тежест…

Щеше да ловува отново.

„Ще направя тази магия моя.“

Скоро след това, щом се понесе на високите ветрове, издигащи се от зъберите на планините срещу западното море, Далк Тенес улови миризмата на прясно пролята кръв. Обърна се, зави и пое по ленива спирала надолу към земята. Изчерпването на страстта носеше свиреп глад.