Четири слепи мишки [bg]

Ооох.

Оставяните по такъв начин бележки вкъщи винаги малко ме стряскаха. През изминалите няколко години бележки като тази носеха само лоши новини.

Разпознах почерка на Нана: Алекс, ние сме при леля ти Тиа. Ще се върнем към девет. Липсваш на всички. А ние липсваме ли ти? Разбира се, че ти липсваме, ти си знаеш как. Нана и хлапетата.

Бях вече забелязал, че Нана напоследък е станала нещо много сантиментална. Бе ме уверила, че се чувства по-добре и отново се връща в старата си кожа, но се питах дали това е така. Може би трябваше да говоря с лекаря й, но не исках да й се бъркам. До този момент се бе грижила прекрасно за себе си, а това все пак бяха осемдесет и две години.

Вмъкнах се в кухнята и веднага извадих една студена бира от хладилника. После видях странната рисунка на един бременен щъркел, която Джени бе залепила на вратата. И изведнъж се почувствах адски самотен. За някои хора децата — поне за мен, искам да кажа — са нещо, което изпълва живота им, придава му смисъл, въпреки че понякога същите тези деца могат да те изкарат от нерви. Трудностите обаче си струват. Поне в нашия дом.

Телефонът иззвъня и си помислих, че това е Нана.

— Урааа, ти си вкъщи! — гръмна до болка познат и много желан глас в ухото ми. Беше Джамила и чувството за самота изчезна като издухано. Представях си лицето й, усмивката и яркия блясък в очите й.

— Урааа, това си ти! — включих се веднага аз в радостния й възглас. — Току-що се прибрах, но къщата е празна. Нана и децата са ме изоставили.

— Може да бъде и по-лошо, Алекс. Защото аз съм на работа например. В петък ми се падна трудна работа. Един турист от Ирландия бил убит в района Тендърлойн. Така че искам да ми кажеш какво прави един петдесет и една годишен свещеник от Дъблин в един от най-опърпаните квартали на Сан Франциско в два часа през нощта? И как така е станало, че е бил удушен с чифт чорапогащник с най-големия номер? Моята работа е да разбера това.

— Ама звучиш така, сякаш ти е приятно да се занимаваш — казах аз с усмивка, но не заради убийството, а заради ясно доловимия ентусиазъм в гласа на Джамила.

Тя продължи да се смее.

— Да, на мен наистина ми е приятно да разгадавам заплетени мистерии. А твоят случай как върви? Ето, този наистина е пълен гадняр. Мислех за него по малко, като съм свободна. Някой да вземе да избива военни, като им приписва престъпления, които те не са извършили.

Въведох я набързо в ситуацията, като полицай полицая, след което прехвърлихме разговора на по-приятна тема, като например колко хубаво си прекарахме в Аризона. Накрая тя каза, че трябва да бяга и да продължава да работи по случая си. Затворих телефона, но продължих да си мисля за нея. Тя обичаше полицейската работа и си го казваше. Аз също, но вече почваха да ме хващат дяволите.