Четири слепи мишки [bg]

— Не, дойдох да видя теб.

Отново тази смайваща усмивка.

Били махна с ръка в пресилено пренебрежителен жест.

— Разбира се. Тъй или иначе… та какво за убийството?

Той й разказа за смъртта на Робърт и Барбара Бенет в Уест Пойнт и след това за стрелбата по Оуен Хандлър. Разказа й и за теорията — неговата и на Алекс — за това, че тези убийства, а също и някои други, са извършени от трима мъже.

— Всичко като че ли сочи обратно към Виетнам. Случило се е нещо невероятно, нещо толкова лошо, което вероятно е в основата на всички тези убийства. Твоят съпруг може би също е бил замесен в това по един или друг начин. Без може би дори да го знае, Били.

— Той не обичаше да говори за преживяното там — каза тя, повтаряйки онова, което му бе казала при първото му посещение. — И аз винаги съм уважавала това негово желание. Но веднъж се случи нещо странно. Преди около две години той донесе вкъщи книги за войната. Една от тях, спомням си, се казваше Слухове за война. После изведнъж взе под наем филма Взвод, който твърдо бе заявил, че никога няма да гледа. Обаче пак не искаше да говори за войната. Поне не с мен.

Били се облегна назад в люлеещия се стол, на който бе седнала. Извърна поглед към океана. Над дюните се носеха няколко чайки. Красива гледка. На хоризонта, далеч навътре в океана, се виждаха размазаните очертания на голям лайнер.

— Винаги бе обичал да си пийва, но през последните няколко години бе започнал да пие много повече. Твърд алкохол, вино. Изобщо не беше агресивен, но го усещах, че колкото повече пие, толкова по-далеч се отнася… Една вечер около мръкване той си взе въдицата и една кофа и тръгна към морето. Беше в началото на септември и леферът бе излязъл… Чаках го, чаках го да се върне, но той не идваше. Накрая излязох да го търся. Повечето от къщите наоколо по това време на годината се опразваха. Тук е така. Повървях километър, километър и нещо на юг и усетих как почват да ме побиват тръпки. Бях си взела фенерче и докато се връщах, го светнах и реших да огледам покрай дюните и празните къщи. И така го намерих… Лорънс се бе проснал на пясъка, а край него се търкаляха въдицата и кофата. Бе изпил половинка уиски. Приличаше на уличен пияница, който е забравил пътя за вкъщи и се е проснал да спи на плажа… Коленичих до него и го прегърнах. Започнах да го моля да ми каже защо е толкова тъжен. Но той не можеше. Сърцето ми се късаше заради него. Само повтаряше „не можеш да избягаш от миналото си“. И, изглежда, се оказа прав.