Колимски разкази [bg]

— Моли се, мамка му… — прошепна Филиповски на Андреев.

— Е, кой какво знае? — попита Андреев.

Печкаджията, който беше с посивяла коса и приличаше на професор, изброи всички близки командировки: пристанището, четвъртия километър, седемнадесетия, двадесет и третия, четиридесет и седмия…

По-нататък започваха участъците на пътните управления — места, които почти не се различаваха от златните мини.

— Излизай! Марш към портала!

Всички излязоха и тръгнаха към портала на транзитния затвор. Отвън беше спрял голям камион, каросерията му бе покрита със зелено платнище.

— Конвой, приемай!

Войникът от конвоя ги провери по списък. Андреев усети как краката и гърбът му започнаха да изстиват.

— Качвай се!

Конвоят отметна единия край на големия брезент — камионът беше пълен с хора, които седяха, както се полага по устав.

— Качвай се!

Петимата седнаха заедно. Всички мълчаха. Конвоят седна в камиона, моторът забоботи и колата тръгна по шосето към главната магистрала.

— Карат ни на четвърти километър — рече майсторът на печки.

Километражните стълбове прелитаха край тях. Петимата бяха събрали глави при една дупка в брезента и не вярваха на очите си…

— Седемнадесети…

— Двадесет и трети… — броеше Филиповски.

— Мръсници, уж щели да ни карат наблизо! — злобно изсъска печкаджията.

Камионът отдавна вече лъкатушеше по пътя, който се виеше между скалите. Шосето приличаше на корабно въже, с което дърпаха морето към небето. Влачеха го планините, превили гръб като бурлаци.

— Четиридесет и седми — отчаяно изписука шилявият есперантист.

Колата профуча край знака.

— Накъде пътуваме? — попита Андреев, като се вкопчи в нечие рамо.

— Към Атка, ще нощуваме на двеста и осмия.

— А по-нататък?

— Не знам… Дай да запаля.

Камионът пухтеше тежко и се изкачваше по прохода на Яблоновския гребен.