Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
Ще забравя тази история.
Четири часът сутринта
Нощта беше неприятна.
Гейбриъл си дойде в десет вечерта, капнал от умора. Имал дълъг ден и искаше да си легне рано. И аз се опитах да заспя, но не можах.
И после, преди два часа, чух шум. Разнасяше се от градината. Станах и отидох до прозореца отзад. Погледнах навън. Не видях никого, но почувствах, че някой ме гледа. Някой ме наблюдаваше от сенките.
Съумях да се дръпна от прозореца, изтичах в спалнята, разтърсих Гейбриъл и го събудих.
— Мъжът е навън — казах. — Той е пред къщата.
Гейбриъл не знаеше за какво говоря. Когато разбра, се ядоса.
— Престани, за Бога! Трябва да съм на работа след три часа. Не искам да играя тази шибана игра.
— Не е игра. Ела и погледни. Моля те.
Отидохме до прозореца…
И разбира се, мъжът не беше там. Нямаше никой.
Помолих Гейбриъл да излезе навън и да провери, но той отказа. Върна се горе раздразнен. Опитах се да го вразумя, но Гейбриъл отвърна, че няма да говори с мен и отиде да спи в стаята за гости.
Не си легнах. Седя тук, чакам и се ослушвам, нащрек съм за всеки звук, и проверявам прозорците. Засега няма следа от мъжа.
Само два часа още и ще се съмне.
15 август
Гейбриъл слезе долу, готов да отиде на работа. Когато ме видя до прозореца и осъзна, че не съм спала цяла нощ, той се умълча и започна да се държи странно.
— Седни, Алисия. Трябва да поговорим.
— Да. Трябва да поговорим. За факта, че не ми вярваш.
— Вярвам, че го мислиш.
— Не е същото. Не съм проклета идиотка.
— Не към казал, че си идиотка.
— Тогава какво казваш?
Помислих си, че ще се скараме, затова се изненадах от онова, което каза Гейбриъл. Той заговори шепнешком. Едва го чувах.
— Искам да говориш с един човек, Алисия. Моля те.
— С кого? Полицай?
— Не — отвърна Гейбриъл, отново ядосан. — Не е полицай.
Разбрах какво има предвид, но исках да го изрече на глас.
— Тогава кой?
— Лекар.
— Няма да отида на лекар, Гейбриъл…
— Направи го заради мен. Искам да се срещнем някъде по средата.
— Не разбирам какво говориш. По средата на какво? Аз съм тук.
— Не, не си. Ти не си тук!
Гейбриъл изглеждаше много уморен и разстроен. Изпитах желание да го защитя. Да го утеша.
— Няма нищо, скъпи. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.
Той поклати глава, сякаш не ми вярваше.
— Ще уредя среща с доктор Уест, веднага щом той има възможност да те приеме. Още днес, ако може. — Гейбриъл се поколеба и ме погледна. — Съгласна ли си?
Той протегна ръка към мен. Исках да я плесна или да я одраскам. Исках да го ухапя или да го ударя, или да се хвърля над масата и да изкрещя: „Мислиш, че съм луда, по дяволите, но не съм луда! Не съм, не съм, не съм!“
Но не казах нищо. Кимнах и хванах ръката му.
— Добре, скъпи — отвърнах. — Както искаш.
16 август
Днес отидох при доктор Уест. Без желание, но отидох.
Реших, че го мразя. Ненавиждам и него, и тясната му къща, и да седя в онази странна малка стая на горния етаж, и да слушам лаенето на кучето му в дневната долу. Песът не млъкна през цялото време, докато бях там. Исках да му изкрещя да престане да лае и си мислех, че доктор Уест ще каже нещо по въпроса, но той се държеше така, сякаш не го чуваше. Вероятно не можеше.
Доктор Уест, изглежда, не чуваше и какво говоря аз. Разказах му какво се случи — за мъжа, който наблюдаваше къщата ни и че го видях да ме следи в Хампстед Хийт. Разказах му всичко, но той не реагира. Само седеше и се усмихваше с онази негова тънка усмивчица. Гледаше ме така, сякаш съм насекомо или нещо подобно. Знам, че доктор Уест уж е приятел на Гейбриъл, но не разбирам как е възможно да са станали приятели. Гейбриъл е толкова приветлив и сърдечен, а доктор Уест е пълна негова противоположност. Странно е това да се каже за лекар, но му липсва доброта.
След като приключих с разказа си, той дълго мълча. Тишината продължи сякаш цяла вечност. Единственият звук беше лаенето на кучето на долния етаж. Започнах психически да се настройвам към лаенето и да изпадам в нещо като транс. Изненадах се, когато доктор Уест заговори.
— Вече сме преживявали това, нали, Алисия?
Погледнах го недоумяващо. Не бях сигурна какво иска да каже.
— Така ли?
Той кимна.
— Да.
— Знам, че си мислиш, че си въобразявам — рекох. — Не си въобразявам. Реално е.
— Същото каза и последния път. Помниш ли? Спомняш ли си какво се случи?
Не отговорих. Не исках да му доставям това удоволствие. Седях там и го гледах гневно, като непослушно дете.
Доктор Уест не изчака отговор и продължи да говори. Напомни ми какво се случи след смъртта на баща ми, за нервната криза, в която изпаднах и параноичните обвинения, които отправих — убедеността, че ме наблюдават, следят и шпионират.