Останалото е мълчание
- Автор: Майкълидис Алекс
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 9789543895137
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Останалото е мълчание». Краткое содержание книги:
Но не винаги мълчанието е пречка да разкриеш истината. Така смята криминалният психотерапевт Тео Фейбър. Той е убеден, че може да въздейства на Алисия и от години очаква това, което наистина се е случило през онази нощ, да излезе наяве.
Сред мълчанието на Алисия изникват мотивите за едно опустошаващо престъпление, в което жертви са не само мъртвите...
Останалото е мълчание е презицно замислен и умело написан трилър. Увлекателният стил на Алекс Майкълидис приковава вниманието от първата страница. Авторът умело повежда читателя през историята, представяйки различни гледни точки, за да изгради цялостната картина.
— Тя те споменава в него.
— Мен?
— Явно си я виждал на частни сеанси, преди да я приемат в „Дъбравата“. Не го знаех.
— Аз… не разбирам. Сигурно има някаква грешка.
— Не мисля. Лекувал си я като частна пациентка няколко години. И все пак не си предложил да дадеш показания на процеса, въпреки важността на доказателствата ти. Нито си признал, че познаваш Алисия, когато си започнал да работиш тук. Предполагам, че тя те е познала веднага. Имаш късмет, че не говори.
Изрекох всичко това сухо, но много ядосано. Сега разбрах защо Кристиан е толкова против опитите ми да накарам Алисия да говори. В негов интерес беше тя да запази мълчание.
— Ти си егоистично копеле, Кристиан, знаеш ли го?
Той продължи да ме гледа с нарастващо учудване.
— Мамка му — промълви накрая Кристиан. — Мамка му! Тео, виж, не е каквото изглежда.
— Не е ли?
— Какво друго пише в дневника?
— Какво още има?
Кристиан не отговори на въпроса и протегна ръка.
— Може ли да го видя?
— Съжалявам — поклатих глава. — Не мисля, че е уместно.
Кристиан си играеше с пръчиците за хранене, докато говореше.
— Не трябваше да го правя. Но беше напълно невинно. Трябва да ми повярваш.
— Опасявам се, че не ти вярвам. Ако е било невинно, защо не си дал информация след убийството?
— Защото официално не бях лекар на Алисия. Лекувах я само за да направя услуга на Гейбриъл. Ние бяхме приятели. Следвахме заедно в университета. Бях на сватбата им. Не го бях виждал от години. Един ден ми се обади. Търсеше психиатър за съпругата си. Не била добре след смъртта на баща й.
— И ти си предложи услугите?
— Не, съвсем не. Точно обратното. Исках да го изпратя при един колега, но той настоя да я видя. Гейбриъл и Алисия не искаха друг психиатър и фактът, че аз бях негов приятел, засилваше вероятността тя да съдейства. Аз изобщо нямах желание да се занимавам с нея.
— Сигурен съм.
Кристиан ме погледна обидено.
— Не е необходимо да си ироничен.
— Къде провеждаше сеансите?
Кристиан се поколеба.
— В дома на приятелката ми. Но както ти казах — побърза да добави той, — беше неофициално. Всъщност не бях лекар на Алисия. Виждах я рядко. Само от време на време, това е всичко…
— И получаваше ли заплащане за тези редки случаи?
Кристиан премигна и отбягна погледа ми.
— Ами, Гейбриъл настояваше да ми плаща, затова нямах избор…
— В брой, предполагам.
— Тео…
— В брой ли беше?
— Да, но…
— И ти обяви ли парите в данъчната си декларация?
Кристиан прехапа устни и не отговори. Явно не беше декларирал парите. И затова не е дал показания на съдебния процес срещу Алисия. Запитах се колко други пациенти е лекувал „неофициално“, без да декларира доходите си.
— Виж, ако Диомед разбере, може да загубя работата си. Знаеш го, нали? — В гласа му прозвуча умолителна нотка, която призоваваше за съчувствието ми. Аз обаче не изпитвах съчувствие към Кристиан. Само презрение.
— Остави професора. Ами Лекарският съюз? Ще загубиш разрешителното си да практикуваш.
— Само ако ти кажеш нещо… Не е необходимо да казваш на никого. Всичко е минало отдавна. Все пак говорим за кариерата ми, по дяволите.
— Трябваше да помислиш за това по-рано.
— Тео, моля те…
Сигурно му беше адски неприятно да ме моли, но като го гледах как пълзи и се гърчи пред мен, не изпитвах задоволство, а само раздразнение. Нямах намерение да го издавам на Диомед. Поне засега. Кристиан щеше да ми е много по-полезен, ако го държа в напрежение.
— Всичко е наред — казах. — Не е необходимо да знае никой друг. Засега.
— Благодаря ти, Тео. Говоря сериозно. Длъжник съм ти.
— Да, така е. Продължавай.
— Какво искаш?
— Искам да говориш, Кристиан. Да ми разкажеш за Алисия.
— Какво искаш да знаеш?
— Всичко.
3.
Кристиан се втренчи в мен, докато въртеше между пръстите си пръчиците за хранене. Замисли се за няколко секунди и после заговори:
— Няма много за разказване. Не знам какво искаш да чуеш, нито откъде искаш да започна.
— Започни отначало. Виждал си Алисия в продължение на няколко години, така ли?
— Не… Искам да кажа, да, но не толкова често, както звучи от твоите уста. Проведох два-три сеанса с нея, след като почина баща й.
— Кога беше последният?
— Седмица преди убийството.
— И как би описал психическото й състояние?
— О! — Кристиан се облегна на стола, отпускайки се едва сега, когато беше на по-безопасна територия. — Алисия беше много зле. Страдаше от силна параноя и заблуди, дори психопатия. Но тя беше в такова състояние и преди това. От много години имаше резки промени в настроението. Ту изпадаше в кризи, ту се подобряваше. Типичен случай на гранично личностно разстройство.