Последният ден на Сътворението

— А какво стана с Пол Лури?

— Той пък преди няколко години забягна в Атлантида Все още е много жизнен за възрастта си. Първо искаше да види отблизо как стоят нещата, преди да се реши да се оттегли окончателно, но изглежда, че му е харесало там. Онези на Бермудите дълго време бяха една хленчеща шепа хора, която следеше като омагьосана експерименталните спускания и опитите за връщане, които се правеха в оперативната зона, и дори съчиняваше искове за обезщетение, но от около петнадесет години няколко умни момчета оттатък взеха нещата в свои ръце. Опитват се да ентусиазират хората с девиза «Ние строим Атлантида» и оттогава залягат страшно на цивилизацията, почнаха да строят нов град, обучават занаятчии, насекли са си собствени монети и дори ни доставят вече някои неща, като платове, чаши, хартия, домакински уреди, инструменти и какво ли не. Та Пол искаше да види всичко това с очите си, преди да се реши. Защото много от нас изобщо не искат да вървят там, нали, Елмър? Доволни сме, че отвикнахме от цивилизацията. Живяхме като орда диваци и свикнахме с това. Какво ни е нужно?

Свещта примигваше и извайваше призрачни сенки по лицата на двамата старци, така че за момент придобиваха вида на мъртвешки черепи. Стив потрепера. Водата в потока беше ледена, студенината за секунди само се вряза в пищялите му. Топ обгърна дървената чаша и я изпразни на един дъх. Елмър му наля отново.

— А Соломон Сингър? — попита Джеръм.

— Това е една колкото тъжна, толкова и смешна история — отвърна Харалд. — Той действително успя да си създаде връзки с джуджетата. В началото всички му се смееха, но той не се поддаде и скоро смехът на другите секна.

— Всеки случай той пръв се осмели да извърши полов акт с една от техните женски — изкиска се Елмър и облегна патерицата си на ръба на масата. — Така, разбира се, както те са свикнали да го правят, защото те понякога хапят страшно, когато ги хване страстта. А изпускат и една миризма, чак дъхът ти спира, нали, Хал?

— Да, той смяташе, че това е важно, за да го приемат в тяхното племе. В продължение на месеци наблюдаваше джуджетата, копираше всеки техен жест, не се отделяше от тях, беше се лепнал като кърлеж за козината им. На няколко пъти така го изпотрошиха, та си мислехме, че няма да го вдигнем на крака. Човек се учи от грешките си — каза той и отново се върна при тях. И накрая все пак успя. Беше приет в племето от бащата на Гудлък, когото наричахме Лазаръс.

— Ако може да става дума въобще за баща — възрази Елмър. — Те имат обичай да задоволяват женските си вкупом.

— Така дошъл редът и на Соломон. Главатарят държал за това, макар че се наложило доста дълго да увещава женската. И Ричард трябвало да го стори, иначе всичките му усилия щели да идат на вятъра.

Джеръм се превиваше от смях.

Стив напразно се опитваше да си представи малко тъжното лице на Сингър с набръчканото от грижи чело как наднича иззад косматите рамена на някоя самка, докато извършва съвъкуплението от, така да се каже, чисто научни съображения.