Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]

Дори и Вера да имаше време за него, той нямаше време за Вера. Работа в откритото пространство, облечен със съответен скафандър. Редовни посещения до трюма на Завода за храна. Рязане на тръби и след това заваряване. Пренасянето им обратно на кораба, винаги в борба с бясната упорита тяга на самия Завод за храна, когато той тръгнеше в една или в друга посока. Имаше време само за откъслечни случайни погледи към картините, идващи от хичиянския рай. Вера ги показваше по реда на пристигането им, една по една; но имаше и случаи, когато кадрите бързо се превъртаха, за да има място за следващата картина и ако Петер не беше там, за да ги види, така си и оставаха невидяни. Но и това, което успяваше да види, беше достатъчно. Боже Господи! Мъртвите хора без своя физиономия. Коридорите на хнчиянския рай. Древните… сърцето на Петер почти спря, когато на екрана видя голямото широко лице на един Древен. Той обаче имаше време само колкото да хвърли един поглед, а после довърши дестилатора и се зае със следващата задача. Да си построи хамут за раменете. Да завари пластмасови листа (рециклаторът отново беше протекъл!), за да направи от тях кофи. Да клечи търпеливо до един от работещите едва-едва водни източници, да държи гъвкав лист около струйката и да хваща всяка миризлива капка в туби. Да излива водата — едната половина в дестилатора, другата в резервоарите на рециклатора. Да спи, когато може. Да се храни, когато успяваше да си наложи. Да приема собствените си лични приоритетни съобщения когато имаше такива, макар и прекалено изтощен за каквато и да било физическа работа. Още едно съобщение от Дортмунд, този път от триста общински работници… Тъпата Вера, да пусне такава глупост! Кодирано съобщение от неговия адвокат, което изискваше цял час работа за декодиране. И всичко, което се казваше в него, беше: