![Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/1/0/0/6/gejtuej-ii-beyond-the-blue-event-horizon-download.jpg)
Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]
- Автор: Пол Фредерик
- Серия: Хичи #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]». Краткое содержание книги:
— Вера, какъв беше онзи лек тласък преди няколко минути?
Компютърът изчака, за да сравни чутото със записаното от телеметричната му система.
— Не мога да съм сигурна… мистър Хертер. Но инерционният момент отговаря на този при кацане или отлитане на товарен кораб от типа на онези, които са долу.
Той замълча за един миг, хванал се за облегалката на стола пред пулта.
— Кретен! — изкрещя Петер. — Защо не си ми казала, че това е възможно?
— Съжалявам… мистър Хертър — извини се тя. — Анализът, който предвиждаше такава възможност, ти беше даден под формата на печатно копие. Може би не си го прочел.
— Кретен — повтори той, но този път не беше сигурен за кого се отнася. Корабите, разбира се! Още отначало се подразбираше, че продукцията на Завода за храна се изпраща някъде. И също така се подразбираше, че те трябва да се връщат празни, за да бъдат напълнени отново. За какво? За къде?
Това нямаше значение. От значение бе прозрението, че поне един кораб, за който бе известно, че е бил на Завода за храна, сега пътуваше за хичиянския рай. Ако се върнеше, кой или какво можеше да има в него?
Петър потърка ръката си, която бе започнала да го боли. Боли или не, той може би щеше да успее да направи нещо по въпроса! До връщането на кораба щяха да минат няколко седмици. Той можеше… какво? Да! Можеше да барикадира коридора. Можеше по някакъв начин да премести машините, да натрупа… всичко голямо… Да го запуши така, че когато корабът се върне, ако се върне, онзи, който пристигне, да бъде спрян, или най-малкото забавен. С това трябваше да се захване веднага.
Без да губи време, Петер се зае да търси материали за барикада.
Не беше трудно да се местят доста масивни предмети при малката тяга на Завода за храна. Но беше уморително. А ръцете продължаваха да го болят. Не след дълго, докато местеше някакъв син метален предмет, подобен на кану, към дока, той почувства странно усещане, което идваше сякаш от корена на зъбите му, почти като начало на зъбобол; изпод езика му започна да тече слюнка.
Петер спря задъхан и се опита да се успокои.
Не помогна. Знаеше, че няма да му помогне. След малко почувства болка в гърдите, най-напред лека, сякаш по гръдната му кост минаваше плаз на шейна, после силна, остра, разкъсваща болка, сякаш върху шейната седеше стокилограмов мъж.
Беше много далеч от Вера, за да може да получи лекарство. Трябваше да изчака болката да отмине. Ако беше фалшива ангина пекторис, щеше да остане жив. Ако беше сърдечен блок, щеше да умре. Той седеше търпеливо и тихо, очаквайки да види какво ще стане, докато в него все повече се надигаше гняв. Колко несправедлива беше съдбата!
Колко несправедлива беше! На пет хиляди астрономически единици хората уверени и спокойни отиваха на работа, без никой да знае, нито пък да се интересува, че човекът, който можеше да им даде толкова много — и който вече беше! — може би умираше сам и в страшна болка.
Щяха ли да бъдат благодарни? Щяха ли да проявят уважение, признание, дори обикновена почит?
Може би той щеше да им даде възможност. Ако наистина се отнесяха към него по този начин, да, той щеше да ги дари с такива дарове, които никога не бяха имали. Но ако бяха жестоки и непокорни…
Тогава Шварце Петер щеше да им поднесе такива ужасни подаръци, че целият свят да се разтрепери и замре от страх! И в двата случая те никога нямаше да го забравят… стига да преживее онова, което ставаше с него в този момент.
БРАЗИЛИЯ
Главното беше Еси. Седях до леглото й винаги, когато излезеше от хирургията — четиринайсет пъти за шест седмици — и всеки път гласът й беше по-тих и тя изглеждаше по-слаба. И през цялото това време имах да върша куп работи: делото в Бразилия вървеше зле, от Завода за храна ме заливаха със съобщения, огънят в мините за храна продължаваше. Но на първо място стоеше Еси. Хариет приемаше нейните команди. Независимо дали бях буден или спях, ако Еси поискаше да говори с мен, тя веднага я свързваше. „О, да, мисис Бродхед, веднага ще те свържа с Робин. Не, не го безпокоиш. Той току-що се събуди“. Или „Тъкмо сега е свободен между две срещи“, или „В момента го виждам да идва от моравата пред Тапанаско море“, или нещо друго, което да покаже, че Еси може веднага да говори с мен, без да ме безпокои. След това отивах в притъмнената стая, загорял от слънцето, усмихнат, спокоен и и казвах колко добре изглежда. Бяха изчистили билярдната ми зала и бяха нанесли в нея цялата хирургическа апаратура, а съседната, библиотеката, бяха изпразнили, за да я пригодят за спалня за Еси. Там тя се чувстваше доста удобно. Или поне така твърдеше.