Ласи

Настана нова пауза, после момичето попита:

— Как е Ласи?

Джо се усмихна толкова широко, че сърцето й се стопли. Той се огледа, сякаш искаше да се увери, че никой не ги чува.

— Ела да видиш — прошепна най-после той, сякаш й оказваше огромно благоволение.

След това тръгна напред към къщичката, където зад високата стена цъфтяха големи, пъстри рози. Отвори вратата и извика:

— Мамо! Искам да й ги покажа.

— Заповядайте, госпожице — отзова се веднага майката и бързо изтри от масата няколко несъществуващи трохички.

Джо отведе момичето в хладната стая за пране, където цареше здрач. В един ъгъл беше поставен широк, нисък кош. В коша лежеше Ласи, а около нея се бяха натъркаляли седем безформени пухкави кученца и спяха.

— Ето, виждаш ли — обясни гордо Джо. — Държим я тук, защото е нещастна в кучкарника. Тя си е домашно куче, нашата Ласи.

Момичето клекна пред коша и докосна с пръст една от рунтавите топчици. Малкото същество издаде писклив, сънен звук.

— Сигурно са още слепи? — попита Присила и двамата се засмяха.

Джо стана разговорлив.

— Разбира се, че не. Проглеждат, когато навършат десет дни. А тези станаха на три седмици. Вече обикалят наоколо — макар че най-приятно им е да си спят.

Когато Ласи вдигна глава, момчето се усмихна и нежно я помилва.

— Ти познаваш добре живота на кучетата, нали? — попита с възхищение момичето.

— Ами, тя веднъж вече си роди малки — отговори скромно Джо. — И помня как беше тогава. Като че старото време се е върнало, нали, Ласи?

Джо приклекна и погледна любимото си куче. Наистина беше като в доброто старо време. Често беше мислил за това през последните седмици.

След като се сбогува учтиво с момичето и го покани пак да дойде при кученцата, Джо продължи да размишлява за старите времена. Животът ни задава толкова загадки — и той имаше чувството, че е на път да разреши някои от тях.

Отново живееха както преди. Разбира се, в друга къща, но много неща бяха както преди година или две — толкова много дреболии му напомняха за тогава.

Например, когато сутрин посинеше кашата си с препълнена лъжица захар, майка му не се сърдеше, нито започваше да му се кара както по-рано:

— Не прекалявай, млади човече! Захарта струва много пари!

Или когато се връщаше у дома, нагълтал се със суровия йоркширски въздух, и заявяваше, че умира от глад, по лицето на майка му вече не се изписваше скрит страх; не, тя дори се засмиваше и по своя грубичък начин се провикваше:

— Майчице, наистина не знам как ще те изхраня! Къде побираш всичкото това ядене?

Докато казваше това, в гласа й звучеше гордост за сина и огромния му апетит и това беше също като в старите времена.

Възрастните вече не преставаха да разговарят, когато той влизаше, нито пък чуваше сърдитите им гласове до късно през нощта, дълго след като си беше легнал. Баща му не се връщаше вкъщи потиснат и мълчалив, а когато сядаше пред камината, никога не се заглеждаше мрачно в огъня.