Ласи
- Автор: Найт Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ласи». Краткое содержание книги:
Ерик Найт (1897–1943) е роден в Йоркшир, Англия. На 15 години емигрира в Америка. Участва и в двете световни войни. Работи като журналист. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Ласи“, публикувана през 1940 г. в САЩ.
— Здравей, момче, здравей! Да, на теб говоря, малкия! Дженкинс, спрете за момент това вонящо чудовище! Ей, Дженкинс! Ей! Нито един разумен човек не е в състояние да си обясни защо престанахме да използваме коне. Страната загива, това е то! Ела тук, момче! Ела тук, чуваш ли!
За миг Джо помисли да избяга — да направи нещо отчаяно, за да се отърве от всички онези неща, които толкова го плашеха. Помоли се да стане някакво чудо, което да го избави от неизбежния разговор. Ала във вените на Джо течеше кръвта на мъже, които мислят бавно, вкопчени в прости идеи, понасят търпеливо несгодите на живота и никога не бягат просто ей така. Затова и Джо остана на тротоара, тих и замислен, а като си припомни добрите маниери, на които го беше учила майка му, отговори:
— Да, господине?
— Ти си синът на… онзи там, как се казваше, нали?
Джо погледна момичето. Беше го виждал много отдавна, когато отиде да затвори Ласи в кучкарника на херцога. Лицето й днес не беше румено като неговото, а изглеждаше много бледо. На слабата ръка, с която се беше уловила за колата, ясно изпъкваха сини вени. Джо си помисли, че малко коледен пудинг би й се отразил добре.
Момичето също го гледаше. Някакво неопределено чувство го накара да изправи гордо глава.
— Баща ми е Сам Караклоу — отговори твърдо той.
— Знам, знам — изгърмя нетърпеливо старият мъж. — Никога не забравям имена. Никога! Познавах всеки човек в това село. Сега обаче сте станали твърде много — младото поколение се плоди като скакалците. Но мога да се закълна, че всички заедно не струват колкото един-единствен от старите. Цялото днешно общество не струва. Да, младото поколение…
Той спря, защото момичето до него го подръпна за ръкава.
— Какво има? Хм? О, да. Точно за това щях да заговоря. Къде е баща ти, момче? В къщи ли си е?
— Не, господине.
— А къде е?
— Отиде в Алърби, господине.
— В Алърби ли? Какво ще търси там?
— Един колега казал няколко добри думи за него на шефовете на строежа и татко отиде да види дали няма да му дадат някаква работа.
— О, да… да, естествено. Кога ще се върне?
— Не знам, господине. Мисля, че за чая.
— Говори по-високо! Значи, няма да се върне преди чая? По дяволите! Е, тогава ще мина отново към пет. Кажи му да си стои вкъщи и че желая да говоря с него. Много е важно. Кажи му да ме чака.
След миг колата се скри зад завоя и Джо забърза към училище. Утрото се влачеше едва-едва. Минутите в класната стая пълзяха, а часовете минаваха непоносимо бавно. Джо имаше само едно желание — най-после да стане обед. Когато мъчителните часове се изнизаха, той хукна към къщи и се втурна задъхано в стаята.
— Мамо, мамо!
— За Бога, Джо, не блъскай така вратата! Затвори я внимателно. Човек може да си помисли, че си израсъл в обор. Какво е станало?
— Мамо, той ще дойде да си вземе Ласи!
— Кой ще дойде?
— Той, херцогът… Ще дойде и…
— Херцогът ли? Откъде, за Бога, може да знае, че тя…
— Не знам. Тази сутрин ме спря на излизане оттук. Каза, че ще дойде за чая…
— Ще дойде тук? Сигурен ли си?
— Да! Каза, че ще намине към пет. О, мамо, моля те…
— Млъкни, Джо! Не започвай пак. Забранявам ти!
— Мамо, трябва да ме чуеш, моля те!
— Ти не разбра ли? Казах ти…
— Не, мамо. Помогни ми, моля те!
Жената погледна сина си и от гърлото й се изтръгна дълбока въздишка, в която се смесваха нетърпение и огорчение. После отчаяно вдигна ръце.
— Ох! Велики Боже! Никога ли няма да настъпи мир в тази къща? Никога ли?
Тя се отпусна на стола си и сведе глава към пода. Момчето пристъпи към нея и докосна ръката й.
— Мамо, направи нещо, моля те — прошепна то. — Не можем ли да я скрием? Той ще дойде в пет. Поръча ми да кажа на татко, че ще дойде в пет. О, мамо…
— Не, Джо. Татко ти няма…
— Защо не го помолиш? Моля те, мамо, моля те, поговори с него…
— Джо! — прекъсна го сърдито майката. После гласът й отново стана търпелив. — Не, Джо, няма смисъл. Престани да се молиш. Баща ти не иска да лъже. Трябва да уважаваме това. Каквото и да се случи, той няма да лъже, никога.
— Само един-единствен път, мамо!
Жената поклати тъжно глава, седна до огъня и се загледа в пламъците. Синът й направи още една крачка към нея и докосна голата й ръка.