Ласи

След още няколко дни, докато майката на Джо приготвяше млякото, Ласи се размърда и макар че се олюляваше успя да се изправи на крака. Когато поставиха купата пред муцуната й, тя сведе глава и започна да се храни сама, а хлътналите й хълбоци трепереха.

А накрая дойде и денят, когато Джо за първи път се сети, че неговото куче — въпреки всичко — няма право да остане в дома им. Къщата отново се огласи от протести и караници, отново майка му извика ядосано:

— Никога ли няма да настъпи мир в тази къща?

Дълго, след като Джо си легна, в кухнята се чуваха гласове — ясният глас на майка му ту се извисяваше, ту стихваше до шепот, а гласът на бащата оставаше все същият, равен и упорит:

— Даже ако се съгласи да ни я продаде, откъде ще взема пари да я платя? Откъде ще намеря пари? Знаеш, че няма да съберем толкова.

Бащата на Джо Караклоу беше изградил живота си според прости, ясни принципи. Когато имаше работа, мъжът трябваше да работи с всички сили и да получава съответното възнаграждение. Когато отглеждаше куче, трябваше да го прави колкото се може по-добре. Когато имаше жена и деца, трябваше да се грижи за тях колкото се може по-добре.

Този безработен миньор никога не прибягваше до лъжи, за да се измъкне от някоя неприятна ситуация. Като повечето прости хора той виждаше нещата в черно и бяло. Да се лъже, да се мами и краде — това беше нередно, а и той не умееше да върши такива неща. Основните принципи на живота му никога не се променяха:

— Честният си остава честен — казваше обикновено той.

Беше му станало навик да се изразява така.

— Почтеният си е почтен. — Или: — Измамата си е измама.

Случаят с Ласи обаче не се побираше в тези прости и ясни принципи. Той беше продал кучето, бе взел парите и ги беше изхарчил. Следователно Ласи вече не беше негова и този факт не можеше да се промени, колкото и да го обсъждаха.

Но имаше и нещо друго — той имаше семейство и трябваше да живее с него. А когато една жена започне да спори, тогава…

На следващата сутрин, когато Джо слезе за закуска, баща му се покашля и заговори така, сякаш повтаряше наизустена през нощта реч, докато майка му бъркаше овесената каша, здраво стиснала устни.

— Джо, момчето ми, ние решихме — искам да кажа, майка ти и аз — да оставим Ласи тук, докато се възстанови напълно. Това е правилно решение, защото съм твърдо убеден и вярвам, че никой няма да се грижи за нея по-добре от нас. Това е почтено. Но когато се оправи, тогава… Не ни мъчи, момче! Има достатъчно други неща, които ни създават грижи. Затова не ни мъчи повече, приеми положението като мъж… и бъди доволен, че ще бъде с теб поне известно време.

За Джо Караклоу понятието „известно време“ означаваше върволица от дни, които преминават с жестока бързина и свършват, преди да си се усетил. И ето че една сутрин, когато Джо Караклоу тръгна на училище, откъм улицата долетя мощен, гръмовит глас. Момчето се обърна като ужилено и видя в спрелия наблизо автомобил един представителен стар господин и едно момиче, чиято буйна коса с цвят на лен беше нападала по раменете. Старият мъж с рошави бели мустаци размаха огромния си бастун, сякаш заплашваше с него колата, шофьора и целия свят, и изкрещя: