Ласи
- Автор: Найт Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ласи». Краткое содержание книги:
Ерик Найт (1897–1943) е роден в Йоркшир, Англия. На 15 години емигрира в Америка. Участва и в двете световни войни. Работи като журналист. Автор е на няколко книги, най-известната от които е „Ласи“, публикувана през 1940 г. в САЩ.
— Давам ви честната си дума, че това е единственото куче, което имаме. А сега ми кажете, прилича ли на някое от вашите?
Джо се обърна и застина смаяно, когато видя кучето, застанало до баща му.
Сам Караклоу, йоркширецът, който знаеше всичко за отглеждането на кучетата, пристъпваше към тях, а по петите го следваше едно коли — много малко бяха хората, които можеха да се похвалят, че са виждали нещо подобно, а със сигурност не биха искали да го видят още веднъж. Кучето последва стопанина си и послушно седна зад него, което показваше дълга и добра дресировка. Точно така постъпваше и Ласи. Но това куче — беше просто смешно да го сравниш с Ласи, дори и само за миг!
Главата на Ласи беше тясна и аристократична, непознато куче обаче имаше груб, едър череп. Ушите на Ласи стърчаха симетрично и грациозно като две красиви близначета, а едното ухо на непознатото беше усукано, другото пък беше щръкнало по толкова странен начин, че всеки истински любител на колитата щеше да се възмути.
И още: козината на Ласи се преливаше в огненожълто, а това странно куче имаше грозни черни пръски; гривата на Ласи падаше буйна и ослепително бяла, а новото куче имаше белезникави петна, които преминаваха в синкавочерно. Ласи имаше четири бели лапи, а това куче имаше една бяла, две мръсно кафяви и една черна. Опашката на Ласи беше дълга и елегантна, докато опашката на непознатото коли приличаше на нещо допълнително закачено и затова още по-грозно.
Изведнъж Джо Караклоу проумя истината: след като имаше безброй трикове, с които да се прикрият недостатъците на едно куче, можеше да се направи и обратното — да се превърне едно расово животно в грозен мелез. Това не представляваше никаква трудност за човек като баща му, който се славеше в цял Йоркшир като един от най-опитните гледачи на кучета.
В този момент Джо разбра какво е наумил баща му. Просто щеше да попита:
— Кажете ми, това куче прилича ли на някое от вашите?
И херцогът можеше да отговори само едно:
— Не, това куче не е мое. — А този отговор го лишаваше завинаги от правото да предяви някакви претенции към кучето.
Момчето, майката и бащата гледаха стария мъж и дори притаиха дъх, докато той оглеждаше внимателно грозното куче.
Само че и херцог Рюдлинг познаваше номерата на йоркширските продавачи на кучета. Знаеше много неща — твърде много — затова се колебаеше с отговора. Направи още една крачка напред и опрял се на големия си бастун, загледа внимателно кучето. После бавно коленичи и предпазливо протегна ръка. Вдигна предната лапа на кучето и леко я обърна. Стоя дълго така, оглеждайки кучето с очи, които не си правеха труд да се занимават с изметнатите уши, мръсните петна или безформения череп. Не, очите на херцога огледаха грижливо долната страна на предната лапа, пръст по пръст. Опитният познавач не можеше да не забележи, че месестата част на пръстите е прорязана във всички посоки от полузараснали белези, причинени от тръни и камъни.
След малко херцогът вдигна глава, но не се изправи, само устреми поглед някъде в далечината. Момчето и родителите му стояха и чакаха. Когато най-после стана и отговори, не употреби йоркширския диалект, а се обърна към Сам Караклоу като джентълмен към джентълмен:
— Сам Караклоу — изрече той, — това не е моето куче. Мога да се закълна, че никога не е било мое. Никога! Нито за миг не бих нарекъл такова куче свое!
После се обърна и тръгна към вратата. Внучката му изтича след него и го дръпна за ръкава.
— Нима не помниш за какво дойде тук? — попита тихо тя.
Херцогът сякаш се сепна и изведнъж стана такъв, какъвто си беше винаги.
— Не говори толкова тихо! Какво каза? — изрева той — О, да, разбира се. Не е нужно да повтаряш, не съм забравил!
Той се обърна към стопанина на кучето и гласът му зазвуча заплашително:
— Караклоу! Караклоу! Къде сте, по дяволите? Защо се скрихте?
— Все още съм тук, господине.
— О, да, да. Разбира се. Наистина сте тук. Работите ли?
— Ами… тя, работата… — промърмори мрачно Сам Караклоу.
— Да, да, попитах дали работите! Имате ли работа? Да или не? — изкрещя херцогът.
— Ами, аз… там ще строят ново шосе… — започна отново Сам Караклоу.
Докато търсеше правилните думи, жена му побърза да му се притече на помощ, както правят всички добри съпруги в Йоркшир — а и в повечето други части на света.
— Мъжът ми засега не работи никъде, но му направиха три или четири предложения, които трябва да се имат предвид. Би могло да се каже, че сега ги обмисля. Но още никъде не е казал да или не.