Хари Потър и стаята на тайните
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и стаята на тайните». Краткое содержание книги:
Легендите говорят, че при напускането си създава Стаята на тайните и единствено Наследника ще може да я отвори. Кой е той?
През втората учебна година в училището за магия и вълшебство „Хогуортс“ умът и силата на духа на Хари Потър са подложени на върховни изпитания. Новата среща със зловещия Волдемор е изключително драматична. Но Хари е магьосник! При това си има всеотдайни приятели…
— Престани, Пийвс! — изкрещя професор Макгонъгол и Пийвс отхвърча заднишком, изплезил език към Хари.
Джъстин бе отнесен в болничното крило от професор Флитуик и професор Синистра от Катедрата по астрономия, но никой не знаеше какво да правят с Почтибезглавия Ник. Тогава професор Макгонъгол омагьоса от въздуха един голям вентилатор и го даде на Ърни със заръката да издуха с него Почтибезглавия Ник нагоре по стълбите. Ърни се подчини и подкара Ник като безшумен черен кораб на въздушна възглавница. Така Хари и професор Макгонъгол останаха само двамата.
— Последвай ме, Потър — каза тя.
— Професоре — веднага започна Хари, — кълна се, че не съм…
— Това е извън властта ми, Потър — отсече професор Макгонъгол.
Те завиха безмълвно зад ъгъла и тя спря пред един голям и изключително грозен каменен водоливник.
— Шербетово лимонче! — изрече тя.
Това очевидно бе парола, защото грозилището внезапно оживя и отскочи встрани, а стената зад него се разцепи на две. Колкото и да се страхуваше от онова, което го очаква, Хари не можеше да не се изуми. Зад стената имаше спираловидна стълба, която бавно се движеше нагоре като ескалатор. Щом стъпи на нея заедно с професор Макгонъгол, Хари чу как стената зад тях се захлопна. Те се носеха нагоре по спиралата, все по-високо и по-високо, докато накрая, леко зашеметен, Хари забеляза насреща лъскава дъбова врата с месингово чукче с форма на грифон.
И разбра къде отиват — това сигурно беше жилището на Дъмбълдор.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
МНОГОЛИКОВАТА ОТВАРА
Като свърши изкачването по витата каменна стълба, професор Макгонъгол почука на вратата. Тя се отвори бавно и двамата влязоха. Професор Макгонъгол каза на Хари да чака и го остави сам.
Оглеждайки се, той установи, че от всички учителски кабинети, които бе посетил тази година, при Дъмбълдор се оказваше най-интересно. Ако не беше изплашен до смърт, че ще го изхвърлят от училище, би бил много доволен да може да поогледа наоколо.
Намираше се в просторна и красива овална стая, из която се носеха странни леки шумове. Върху масички на високи вретенообразни крака лежаха причудливи инструменти, които бръмчаха и изпускаха малки облачета пушек. Стените бяха покрити с портрети на някогашни директори, които кротко си подремваха между рамките. Имаше и едно огромно писалище с крака на граблива птица, а зад него на една лавица стоеше оръфана магьосническа шапка с кръпки — Разпределителната.
Хари се подвоуми. Хвърли предпазлив поглед към спящите портрети. Какво лошо можеше да има, ако вземе шапката и отново я нахлупи на главата си? Само да разбере… само да се увери, че тя го е пратила в дома, където наистина му е мястото.
Той тихичко заобиколи писалището, вдигна шапката от лавицата и бавно я постави на главата си. Тя беше твърде голяма и се смъкна над очите му, точно както като я бе нахлупил предишния път. Хари се взираше в тъмната й вътрешност и чакаше. Тогава едно тихо гласче заговори в ухото му:
„Някаква муха ти бръмчи в главата, а, Хари?“
— Амиии… да — промълви Хари. — Съжалявам за безпокойството… Исках просто да попитам…
— Чудиш се дали съм те пратила в дома, където ти е мястото ли? — позна шапката. — Дааа… ти беше особено труден случай. Но аз държа на онова, което казах и тогава… — Сърцето на Хари трепна. — Ти можеше да се изявиш в „Слидерин“.
Стомахът на Хари се сви. Той сграбчи шапката за върха и я дръпна. Тя увисна в ръката му, мръсна и избеляла. Хари я върна на мястото й. Повдигаше му се.
— Не е вярно! — възпротиви се той на глас към неподвижната и безмълвна шапка.
Тя не реагира. Хари отстъпи назад, като я наблюдаваше. В този момент някакво странно гъргорене зад гърба му го накара да се обърне кръгом.
Значи все пак не беше сам. На златна пръчка върху поставка зад вратата едва се крепеше немощна птица, която приличаше на недооскубана пуйка. Хари впери очи в нея и птицата жално отвърна на погледа му, като изкряка пак. На Хари му се видя, че е много болна. Очите й бяха мътни и докато той я гледаше, от опашката й паднаха още няколко пера.
Хари тъкмо си помисли, че сега само това му трябва — любимата птица на Дъмбълдор да умре, докато той е насаме с нея в кабинета, — и птицата лумна в пламъци. Той извика от уплаха и като отстъпи назад, се удари в писалището. Трескаво се заоглежда да намери чаша с вода, но не видя никъде. Междувременно птицата се бе превърнала в огнена топка, изкряка веднъж силно и в следващата секунда от нея остана само тлееща купчинка пепел на пода.
Вратата на кабинета се отвори. Влезе Дъмбълдор, много сериозен.