Полет над кукувиче гнездо
- Автор: Киси Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полет над кукувиче гнездо». Краткое содержание книги:
Лулата пак поклаща глава и притваря очи.
— Не — казва той и усмихнат оглежда всичките подред. — Негативен едипов комплекс.
Те го поздравяват.
— Да, мисля, че имаме достатъчно доказателства — продължава той. — Каквато и да е окончателната диагноза обаче, не бива да забравяме едно: този човек не е обикновен.
— Мистър Гидиън, вие грешите, много грешите!
Това е Старшата.
Всички глави се обръщат рязко към нея — моята също, но аз я възпирам навреме, та отстрани да изглежда, че съм се обърнал да изтрия някакво петно, което току-що съм открил горе на стената. Сега вече всички са, ама здравата, сащисани. Те си мислеха, че предлагат тъкмо онова, което тя желае, което сама е смятала да предложи на колегиума. Пък и аз си мислех така. Колко пъти я бях виждал да изпраща при Буйните хора къде-къде по-дребни от Макмърфи, единствено за да не се сдърпат с някого. А ето сега тоя едър като бик мъж се опълчи и срещу нея, и срещу целия останал персонал, пък тя казва не, след като малко преди това сама обяви, че накрая ще се намери при Буйните.
— Не. Не съм съгласна. Ни най-малко. — Тя ги оглежда един подир друг усмихната. — Не съм съгласна, че трябва да го изпратим при Буйните, което просто би означавало да си измием ръцете и да прехвърлим нашите проблеми на друго отделение. А и не съм съгласна, че той е някакво необикновено същество, някакъв „свръх“ психопат.
Тя изчаква малко, но никой не се и опитва да й противоречи. За първи път отпива глътка кафе; устните й оставят червенооранжево петно по чашата. Без да искам, се заглеждам в ръба й; не, не е възможно тя да употребява такова червило. Цветното петно на ръба трябва да е от изгорено; чашата се е подпалила от допира на устните й.
— Признавам, когато започнах да разбирам колко грижи ще ни създаде мистър Макмърфи, и на мен първата ми мисъл беше, че ще трябва да го изпратим при Буйните. Само че сега вече е твърде късно. Добре, ще го преместим, но ще успеем ли да унищожим вредата, която той нанесе на нашето отделение? След това, което се случи днес следобед, мисля, че няма да успеем. Мисля, че ако сега го изпратим при Буйните, ще стане това, което очакват пациентите. За тях той ще се превърне в мъченик. Те ще бъдат лишени от възможността да разберат, че този човек не е — както вие се изразихте, мистър Гидиън — „необикновена личност“.
Тя отпива още една глътка и оставя чашата на масата, сякаш тропва с председателско чукче; и тримата специализанти са изпънали гърбове като струни.
— Не. Той не е необикновен. Просто е човек и нищо повече, и както на всеки човек, така и на него не са му чужди страхът, малодушието, боязливостта. Определено смятам, че до няколко дни той ще ни докаже това и на нас, и на другите пациенти. Сигурна съм, че ако го задържим в отделението, неговата дързост ще се усмири, бунтарският му дух ще се изпари и — тук тя се усмихва на нещо си, което никой друг не знае — нашият червенокос герой ще се превърне в нещо твърде познато за всички пациенти, към което те веднага ще изгубят уважението си: в празен самохвалко, който може да се покатери на някоя трибуна и да призове другите да го последват — както си спомняте, че направи и мистър Чезуик, — но щом усети, че е в истинска опасност, веднага ще слезе от нея.
— Пациентът Макмърфи не ми прилича на страхливец. — Младежът с лулата чувства, че заради реномето си трябва да се опита да защити позицията си.
Постингът е умишлено провокативен — направо си е за триене.Мисля си, че тя ще побеснее, но нищо подобно: сестрата сама го поглежда многозначително, един вид, ще поживеем, ще видим, и възразява:
— Мистър Гидиън, аз не казах, че е точно страхливец. Но той просто е прекалено влюбен в някого. А тъй като е психопат, той е прекалено влюбен в някой си мистър Рандъл Патрик Макмърфи и не би желал да го излага на ненужна опасност. — Тя се усмихва на младежа с лулата така, че този път лулата му наистина угасва. — Ако само почакаме още малко, нашият герой ще — как го казвате вие младите? — ще си покаже рогата. Не сте ли съгласен?
— Но може би ще трябва да минат седмици — подема пак младежът.
— Ще чакаме седмици — отвръща тя. После става, изглежда много доволна от себе си, такава не съм я виждал, откак Макмърфи дойде тук да й трови живота. — Ще чакаме седмици, месеци, ако е необходимо, дори години. Не забравяйте, че мистър Макмърфи е изпратен тук, а не е дошъл по свое желание. Само от нас зависи докога ще остане в тази болница, И така, ако няма нищо друго…
В първия момент аз доста се разтревожих от това, дето Старшата се държа толкова самоуверено на колегиума, но Макмърфи никак. През целия уикенд и през следващата седмица той не престана да им се репчи, и на нея, и на черните момчета, а пациентите си умираха от възторг. Спечели баса — „направи я смешна“, както се беше заканил — и си събра парите, но не спря дотук — продължи да крещи из коридора, да се присмива на санитарчетата, да дразни целия персонал. Дори стигна дотам, че веднъж спря Старшата в коридора и я попита ще му каже ли какви са истинските размери, в сантиметри, на тия нейни огромни цици, дето тя все се опитва да скрие, ама не може. Сестрата го отмина като стена, пренебрегна въпроса му по същия начин, както пренебрегваше природата, която я беше надарила с тия свръхнормални белези за женственост, все едно, че беше над него, над пола, над всичко, което е от плът и кръв.