Франкенщайн (Или новият Прометей)
- Автор: Шелли Мэри Уолстонкрафт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Франкенщайн (Или новият Прометей)». Краткое содержание книги:
Наслаждавах се на пейзажа, но все пак радостта ми бе помрачена както от спомените за миналото, така и от мислите за бъдещето. Аз бях създаден за мирно щастие. Като юноша не познавах недоволството; а ако понякога ме налягаше скука, то съзерцаването на природни красоти или изучаването на прекрасните и възвишени творения на човека винаги намираха отклик в сърцето ми и издигаха духа ми. Но аз съм вече ударено от гръм дърво — мълнията е изпепелила душата ми; още тогава чувствувах, че краят ми наближава, че ще се превърна само в подобие на човек, жалка картина, будеща състрадание у хората и непоносима за самия мен.
Доста време прекарахме в Оксфорд в разходки из неговите околности и в опити да разпознаем всяко кътче, което можеше да има някакво отношение към най-оживената епоха от историята на Англия. Нашите малки откривателски екскурзии често се удължаваха от успешното откриване на забележителности. Посетихме гроба на славния Хамдън и бойното поле, където е паднал. За кратко време душата ми се изтръгна от низките и жалки страхове, за да се полюбува на възвишените идеи за свобода и саможертва, увековечени в тези места. За миг се осмелих да отхвърля оковите и да се огледам наоколо със свободен и възвисен дух, но желязото се бе впило в плътта ми и пак се сгромолясах, разтреперан и обезверен, в предишното си нещастно „аз“.
Напуснахме Оксфорд със съжаление и продължихме към Матлок — следващата спирка. Местността около това село ни напомни до голяма степен швейцарските пейзажи, но всичко бе в умален мащаб. На зелените хълмове им липсваше короната от далечните бели Алпи, която винаги украсява обраслите с борове планини на моите родни места. Посетихме удивителната пещера и миниатюрните музеи по естествена история, където редките екземпляри са разположени по същия начин, както в колекциите на Серво и Шамуни. При това име, което ми припомни ужасното изживяване, потръпнах и побързах да напуснем Матлок.
От Дарби продължихме на север и прекарахме два месеца в Къмбърланд и Уестморланд. Там можех дори да си представя, че се намирам сред швейцарските планини. Малките пространства, покрити със сняг, задържал се по северните склонове на планините, езерата, бурното течение на планинските потоци — всичко това бяха познати и мили гледки. Тук също завързахме познанства, които почти успяха да ме залъжат, че съм щастлив. Удоволствията, които изпитваше Анри, бяха много по-големи от моите; умът му блесна в обществото на талантливи хора и той откри в себе си повече способности и заложби, отколкото бе предполагал, че притежава, докато се въртеше сред хора, по-низкостоящи от него.
— Бих могъл да остана тук до края на живота си — каза той. — Сред тези планини едва ли ще ми липсват Швейцария и Алпите.
Ала Анри намираше, че животът на пътешественика е придружен, наред с удоволствията, от много неудобства. Той постоянно е в напрежение, а започне ли да се отпуска, отново е принуден да остави местата, към които е успял да се привърже, и да търси нещо ново, което пак изисква внимание и което пак ще изостави заради други гледки.
Едва посетихме разнообразните езера на Къмбърланд и Уестморланд и се сдружихме с някои от техните жители, и ето, че датата на нашата среща с шотландския ни приятел наближи и ние ги напуснахме, за да продължим пътуването си. Аз самият не се огорчих. От известно време бях занемарил обещанието си и ме плашеха последствията от гнева на разочарования демон. Възможпо бе да е останал в Швейцария и да стовари отмъщението си върху близките ми. Тази мисъл ме преследваше и измъчваше дори в моменти, които при други обстоятелства бих посветил на покой и отдих. С трескаво нетърпение очаквах писмата: ако се забавеха, бях нещастен и ме обземаха безкрайни страхове, а когато пристигаха и виждах адреса, написан с ръката на Елизабет или баща ми, едва се осмелявах да ги прочета и да науча съдбата си. Понякога ми се струваше, че чудовището ме следва и може да отмъсти за забавянето, като убие спътника ми. Когато ме нападаха подобни мисли, не оставях Анри сам ни за секунда, следвах го като сянка, за да го предпазя от въображаемата ярост на убиеца му. Имах чувството, че съм извършил тежко престъпление, мисълта за което не ме оставяше на мира. Бях невинен, но действително бях навлякъл върху себе си страшно проклятие, смъртоносно като истинско злодеяние.