Заговорът „Ханаан“

Глава 24

Скочих от дивана. Определено имаше някой на задното стълбище. Отправих се към предната врата, за да избягам. Посегнах към дръжката на вратата и замръзнах. Ами ако ме причакваха от другата страна на вратата? Те? Кои бяха те? По гърба ми потече струйка пот. Помислих си за Ози, а после си спомних, че все още е при ветеринаря. По дяволите.

Да се обадя на полицията. Втурнах се в дневната и грабнах слушалката. Нямаше никакъв сигнал. Взех жицата и я проследих до стената. Не беше скъсана. Някой чукаше на задната врата. Опитах се да не дишам шумно.

Влязох на пръсти в тъмната кухня. Чукането се усили. Отворих горното чекмедже и бръкнах. Ръката ми тършуваше в тъмното, докато извадих тежкия чук. Някой блъскаше по задната врата. Приближих се до нея. Ръката ми, държаща чука, трепереше.

Вдигнах чука, поех дълбоко въздух и попитах:

— Кой е?

— Отвори, Рейчъл. — Това бе женски глас. — Аз съм.

— Кой?

— Синди. Синди Рейнолдс.

— Синди?

— Да. Моля те, пусни ме да вляза.

Кипнах. Това сигурно бе сън.

— Предполага се, че ти си мъртва.

— Знам. Но не бях аз. Пусни ме да вляза и ще ти обясня.

— Сама ли си?

— Обещавам ти. Пусни ме да вляза, Рейчъл. Уплашена съм до смърт и тука вън ще хвана пневмония. Мокра съм до кости.

Отключих вратата и държейки чука с другата ръка, натиснах дръжката. Поех дълбоко въздух и отворих изведнъж.

Синди стоеше боса с приведени рамене, осветена от жълтата светлина на фенерчето. Косата й бе залепнала за главата, а дрехите й — памучна тениска и джинси — бяха подгизнали. В ръка държеше сандалите си. Тя ме погледна, очите й бяха пълни със сълзи, а устните й трепереха.

— Влез и ми разкажи — казах спокойно и й подадох ръка.

— О. Рейчъл. — Тя се отпусна в ръцете ми, подсмърчайки.

Стояхме на вратата. Синди ме прегърна и отпусна глава на раменете ми.

Най-накрая тя вдигна глава.

— Цялата те измокрих — каза тя усмихната.

— Няма нищо. Но следващия път ми се обади по телефона, когато решиш да се връщаш от небитието. Едва не получих удар.

Синди се усмихна през сълзи и избърса с опакото на ръката си носа.

— Хайде — казах аз. — Ела да се преоблечеш с нещо топло и сухо. — Тогава коя е тя? — попитах аз.

Синди бършеше с кърпа косата си. Бе облякла старата ми сива риза и чифт бели чорапи.

— Анди Хебнър. Познавам я от няколко години. Тя бе дипломантка в Чикагския университет, но също работеше и като момиче на повикване. Тя имаше един клиент — счетоводител от „Купърс и Лайбърнд“. Но и двамата — и Анди, и мъжът — живееха в една и съща сграда, на един и същи етаж. Мъжът бе женен. Той не искаше да рискува жена му да го види как влиза в апартамента на Анди. Затова те винаги ходеха някъде. Тя се виждаше с него веднъж месечно и наемаше понякога апартамента ми.