Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
Добре тогава: транзитна зала.
Започна да трепери, трептенето стана толкова силно, че му се стори, че може да се счупи от напрежението подобно на, подобно на самолет.
След това нищо не съществуваше. Той беше в една празнина и ако оцелееше, би трябвало да изгради всичко от нулата, да изобрети земята под краката си, преди да може да направи крачка, само че сега нямаше нужда да се тревожи за подобни неща, защото пред него беше неизбежното, високата костелива фигура на Смъртта, със сламена шапка с широка периферия, с черна пелерина, пляскаща на бриза. Смъртта, облягайки се на бастун със сребърна дръжка, носеща маслено зелени ботуши „Уелингтън“.
— Какво си мислите, че правите тук? — поиска да знае Смъртта. — Това е частна собственост. Има табела — каза женски глас, който беше малко треперещ и повече от малко уплашен.
Няколко мига по-късно Смъртта се наведе над него — да ме целуне, тихо се паникьоса той. За да изсмуче дъха от тялото ми. Той направи слаби безполезни протестни движения.
— Добре, той е жив — каза Смъртта на — кой беше? — Джебраил. — Но, драги. Дъхът му — като на шимпанзе. Кога за последен път си е мил зъбите?
Дъхът на един човек беше освежен, докато на друг, от еднаква, но противоположна мистерия, беше вкиселен. Какво са очаквали? Да паднеш ей така от небето: нима са си представяли, че няма да има странични ефекти? Висши Сили са проявили интерес, трябва да им е било ясно и на двамата, и подобни Сили (аз естествено говоря за себе си) имат злонамерено, почти необуздано отношение към премятащи се мушици. И още нещо, нека бъдем наясно: големите падения променят хората. От облака на пепел, надолу по комина, може да се каже, от райска светлина в адски огън… та, казвах, от стреса на дългото гмурване трябва да се очакват мутации, не всички от тях случайни. Неестествен подбор. Невисока цена, платена за оцеляването, за да бъдеш роден наново, за да станеш нов, и при това на тяхната възраст.
Какво? Да изброя промените?
Свеж дъх/лош дъх.
И както си стоеше с гръб към зората, на Роуза Даймънд й се стори, че различава около главата на Джебраил Фаришта блед, но отчетливо златист блясък.
И тези издутини на слепоочията на Чамча под неговото мокро, но все-още-на-мястото-си бомбе?
И, и, и.
Когато спря поглед на чудноватата, сатироподобна фигура на Джебраил Фаришта, наперен и дионисиевско-жизнен в снега, Роуза Даймънд не си помисли, да кажем, за ангели. Виждайки го от прозореца си през замъгленото от солта стъкло и със замъглени от възрастта очи, тя почувства сърцето си да ритва два пъти толкова болезнено, че се уплаши да не би да спре; защото й се струваше, че в тази неясна форма различава въплъщението на най-скритото желание на душата си. Тя забрави нормандските нашественици, като да не са били, и се пребори с наклон от предателски камъчета, твърде бързо за безопасността на нейните почти деветдесетгодишни крайници, така че можеше да се престори, че се кара на невъзможния странник за преминаване през нейната земя.
Обикновено тя беше неумолима в защитата на своята любима част от брега и когато през лятото неделни туристи блуждаеха по високата линия на прилива, тя се спускаше срещу тях като вълк в кошара по нейното описание, да обясни и изиска: — Това е моята градина, не виждате ли. — И ако те станеха безсрамни — я зарежи това, дърта краво, това е мокрият плаж, — тя се връщаше вкъщи, за да изнесе дълъг зелен градински маркуч и да го насочи безмилостно срещу техните тартанови одеяла и пластмасови бухалки за крикет и туби с лосион срещу слънчев загар, тя смачкваше пясъчните замъци на децата им и наквасваше сандвичите им с кренвирши от дроб, усмихвайки се сладко през това време: — Нали нямате нищо против да си полея моравата?… О, тя беше Една, известна в селото, не можеха да я заключат в някой дом за стари хора, изпрати цялото си семейство да си стяга багажа, когато посмяха да го подскажат; никога повече не пристъпвайте моя праг, каза им тя, отряза ги всичките без нито едно пени. Сега съвсем сама, без нито един гост от седмица на седмица, нито дори Дора Шъфълботъм, която идваше и работеше за нея през всичките тези години, Дора почина миналия септември, нека почива, все още е чудо как на нейните години; старата скумрия се справя с всички тези стълби, тя може да си е малко пчеличка, но трябва да й отдадем дължимото, мнозина биха се чалнали, ако са толкова сами.