За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Разбира се, има хора, които не искат да чуват истината, но това не е ваш проблем. Би било, ако искахте да станете писател, без да сте честен и открит. Езикът, дали грозен или красив, характеризира героя; а той може да довее хладен, свеж ветрец в помещение, което някои хора предпочитат да държат затворено. В края на краищата не е важно дали героите в историята ви свещенодействат или псуват; единственото важно е как звучи речта им на хартията и в ухото. Ако очаквате да звучи правдиво, тогава ще ви се наложи много да говорите. А още по-често трябва да си затваряте устата и да слушате другите да говорят.
8
Всичко, което казах за диалога, важи и за изграждането на образите в романа. Тази работа се свежда до две неща: да наблюдавате как се държат хората във вашето обкръжение и после да предадете честно това наблюдение. Може би сте забелязали, че съседът ви си бърка в носа, когато мисли, че никой не го гледа. Страхотен детайл, но на вас като писател няма да ви послужи за нищо, освен ако не го включите в разказа си на даден етап.
Винаги ли литературните персонажи трябва да се взимат от истинския живот? Разбира се, че не, поне не едно към едно — по-добре и вие не се опитвайте, иначе ще ви влачат по съдилища или току-виж някоя прекрасна сутрин ви застреляли, както сте се запътили към пощенската си кутия. В някои случаи, във визиращи съвременността романи като „Долината на куклите“ от Джаклин Сюзън героите почти изцяло имат своите прототипи в действителния живот. Но след като си поиграе на неизбежната игра на гатанки „кой кой е“, обикновено читателят остава неудовлетворен; такива книги са натъпкани със знаменитости като манекени от витрина, които се чукат безразборно помежду си и чиито образи бързо избледняват в съзнанието. Прочетох „Долината на куклите“ скоро след излизането й (през онова лято бях кухненски помощник в един ваканционен лагер в Западен Мейн), като я изгълтах не по-малко жадно от всички останали, които си я бяха купили. Поне така си мисля, защото вече изобщо не си спомням за какво се разправяше. Общо взето, предпочитам бозата, която ни поднася „Нешънъл Инкуайърър“ веднъж седмично — там освен скандали поне има и кулинарни рецепти, и снимки на сладкиши с извара.
Съдбата на героите в моите романи зависи единствено от онова, което откривам за тях в процеса на писането — или с други думи, от това как се развиват. Понякога развитието им е несъществено. Но когато образите стават по-ярки, тъкмо те влияят върху хода на действието, а не обратното. Почти винаги започвам с определена ситуация. Не казвам, че това е верният път, просто аз работя така. Ако обаче книгата завършва както е започнала, смятам я за провал, независимо колко интересна е била на мен или на другите. Според мен най-добрите произведения винаги са за хора, а не за събития, тоест движещата сила са героите. Но ако се надхвърли дължината на краткия разказ (между 2 000 и 4 000 думи), тогава вече не вярвам много-много в така нареченото „изследване на характерите“, купете си някоя биография или се абонирайте за представленията на местния университетски театър. Там ще се нагледате на всевъзможни характери.
Никога не бива да забравяте, че в действителния живот няма стереотипи като „злодей“, „най-добър приятел“ или „курва със златно сърце“. В действителния живот всеки гледа на себе си като на главен герой, протагонист, важна клечка; камерата е насочена към теб, друже. Ако се стремите да възпроизвеждате това поведение в текстовете си, няма да ви е лесно да извайвате блестящи герои, но поне ще ви бъде по-трудно да създавате и онези едноизмерни персонажи, с които е пренаселена днешната поп литература.
Медицинската сестра Ани Уилкс, която държи в плен Пол Шелдън в „Мизъри“, може да ни се струва луда, но трябва да помним, че в собствените си очи тя е напълно нормална и разумна — дори героиня, жена под обсада, която се опитва да оцелее в един жесток свят, пълен с „глупави келеши“. Виждаме, че тя е подвластна на опасни поврати в настроението, но аз съм се постарал никога да не пиша направо: „Този ден Ани беше потисната и обзета от самоубийствени мисли“ или „Този ден Ани изглеждаше особено весела“. Ако го спомена изрично, значи губя. Но ако, напротив, представя на читателя една тиха женица с мръсна коса, която се тъпче до пръсване със сладкиши и бонбони, и той сам си направи извода, че Ани е в депресивна фаза на своята маниакално-депресивна психоза, тогава печеля. А ако ми се удаде, макар и за кратко, да му покажа света през очите на Ани — ако го накарам да разбере лудостта й, — може би ще стигна дотам, че да го подтикна да й съчувства и дори да се отъждестви с нея. И какъв е резултатът? Тя е толкова по-ужасяваща, защото е истинска. Ако обаче я бях направил бъбрива стара вещица, щеше да бъде само поредната Баба Яга от приказките. А кой би искал да си пилее времето с подобно изтъркано клише? Такава версия на Ани е била отживелица още по времето, когато е отпечатано първото издание на „Магьосникът от Оз“.