За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
— Отде да знам к’во казват ’сички — отговори мистър Бътс. — Не съм учил к’во казва тоя или оня. И без туй ’секи казва нещо различно, а накрая те заболява главата и си загубваш аменита.
— Какво значи аменит? — попита момчето.
— Я се разкарай с твойте въпроси! — викна мистър Бътс. Той изтръгна пръчката от ръцете на момчето и я счупи. — Аменит имаш в търбуха, като стане време за кльопане. Освен ако не си болен. И после аз съм бил глупав!
— А, апетит — каза момчето невъзмутимо и продължи да си рисува, този път с пръст.
Добре написаният диалог показва дали героят е умен или тъп (мистър Бътс не е непременно идиот, само защото не може да изговори апетит; трябва да го послушаме по-дълго, преди да си съставим мнение за него), честен или нечестен, дали е забавен или скучен стар мърморко. Добрите диалози, каквито срещаме при Джордж В. Хигинс, Питър Строб или Джон Гришам, превръщат четенето в удоволствие; лошите диалози отегчават до смърт.
Не всички автори владеят изкуството на диалога в еднаква степен. Можете да подобрите способностите си в тази област, но както бе казал един известен мъж (всъщност Клинт Истууд), „Човек трябва да познава границите си“. Х. П. Лъвкрафт е бил гениален разказвач на зловещи истории, но жалък съставител на диалози. Изглежда го е съзнавал, защото сред милионите написани от него думи едва ли има повече от пет хиляди пряка реч. Следният пасаж от „Цветът от космоса“, в който един умиращ селянин описва извънземното същество, превзело кладенеца му, илюстрира трудностите на Лъвкрафт с диалога. Мили хора, никой не говори така, дори на смъртния си одър:
„Нищо… нищо… цветът… той гори… студен и влажен, но гори… живееше в кладенеца… аз го видях… някакъв дим… също като цветята миналата пролет… кладенецът светеше в нощта… всичко живо… изсмука живота от всичко… в камъка… трябва да беше дошъл в онзи камък… цялата почва отровена… не знам какво иска… онова кръгло нещо, което хората от университета изровиха от камъка… беше същият цвят… съвсем същият, също като цветята и растенията… семена… видях го едва тази седмица… взима ти ума и те спипва… гори и смуче… дошло е отнякъде, където нещата не са като тукашните… Така каза един от професорите…“
И така нататък, и така нататък, безброй трудно смилаеми залъци информация. Не може точно да се каже какво не е наред с диалога (монолога) на Лъвкрафт, освен едно: той звучи надуто и изкуствено и гъмжи от дебелашки селски изрази („дошло е отнякъде, където нещата не са като тукашните“). Веднага разбираме, когато диалогът е хубав. Разбираме и когато не е — той дразни ухото ни като зле настроен инструмент.
Разправят, че Лъвкрафт бил голям сноб и едновременно с това болезнено свенлив (при това ужасен расист; книгите му са пълни със злобни африканци и подли евреи интриганти, които и чичо ми Орън започваше да оплюва след четири-пет бири), от онези хора, които водят обемиста кореспонденция, но не умеят да общуват лице в лице с другите — ако живееше в наши дни, сигурно щеше да участва дейно в различните чат румове по интернет. Изкуството на диалога се усвоява най-добре от хора, които обичат да разговарят и да изслушват — особено да изслушват, защото така попива акцента, ритъма на говорене, диалекта и жаргона на различни социални групи. Единаци като Лъвкрафт не могат да предават на разговори или го правят с онази свръхпредпазливост, с която човек твори на чужд, а не на родния си език.
Не знам дали все още живият белетристи Джон Каценбах е единак, но романът му „Войната на Харт“ съдържа някои забележително лоши диалози. Каценбах е от онези автори, които довеждат до отчаяние преподавателите по творческо писане — превъзходен разказвач, чието изкуство е загрозено единствено от повторения (поправима грешка), но без никакъв усет за говорната реч (грешка, която навярно е непоправима). „Войната на Харт“ е криминален роман, чието действие се развива във военнопленнически лагер по време на Втората световна война — чудесна идея, но в ръцете на Каценбах опасно начинание, когато действието става истински напрегнато. Ето го подполковник Филип Прайс, който говори на приятелите си, точно преди германците, отговарящи за „Сталаг-Луфт 13“, да го отведат. Те твърдят, че ще го върнат в родината му, той обаче подозира, че ще го разстрелят в гората.
Прайс отново сграбчи Томи.
— Томи — прошепна той. — Това не е случайно! Нищо не е такова, каквото изглежда! Копай по-надълбоко! Спаси го, приятелю, спаси го! Сега повече от всякога вярвам, че Скот е невинен!… Сега трябва да се оправяте сами, момчета. И не забравяйте, разчитам, че ще останете живи! Длъжни сте да оцелеете! Каквото и да се случи!