За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Длъжни сте да казвате истината, ако искате диалозите ви да звучат убедително и реалистично, какъвто, за съжаление, не е случаят с „Войната на Харт“, въпреки че историята иначе си я бива. Това се отнася и за виковете, които надават хората, когато си ударят палеца с чук. Ако замените „Мамка му!“ с „Божичко!“ само за да не подразните нежния слух на благовъзпитаните дами, тогава нарушавате негласния договор, сключен между писателя и читателя — обещанието да предавате искрено думите и делата на героите в измислената ви история.
От друга страна, някои от персонажите ви (например лелята на героя, която е стара мома) действително може да възкликне „Божичко!“ вместо „Мамка му!“, когато си пречука палеца. Ако познавате героите си, ще сте наясно кой израз да използвате, а ние ще узнаем нещо за говорещия, което ще го направи по-жив и интересен в нашите очи. Важното е всеки от героите ви да говори искрено и правдиво — не се съобразявайте с това, че дамите от християнския читателски кръжок могат да сбърчат гнусливо нос. В противен случай ще се проявите като страхливи и нечестни, а повярвайте ми — в началото на XXI век да пишеш проза не е работа за интелектуални страхливци. Америка е пълна с набедени цензори, които, колкото и да са различни мотивите им, се стремят към една и съща цел: да ви накарат да гледате на света през техните очи… или поне да премълчите, че може би сте на друго мнение. Тези цензори са пазители на статуквото. Не са непременно лоши хора, но във всеки случай опасни, ако вярвате в интелектуалната свобода.
По една случайност аз съм съгласен с майка ми: псувните и ругатните наистина са езикът на невежите и на хората с беден речник. В повечето случаи защото има някои изключения — неприлични изрази, които са особено живи и цветисти. „По-зает съм от еднокрак на световно първенство по ритане на задници; Затънал съм в лайна до гуша; Все на мен се падат най-шибаните карти.“ Тези и други фрази определено не са за гостната стая, но пък са точни и изразителни. Или да вземем например следния откъс от „Мозъчна буря“ на Ричард Дулинг, в който вулгарното е превърнато в поезия.
Веществено доказателство номер 1: просташки, дебелоглав пенис, хищен варварин без капчица почтеност. Най-изпадналия гад сред гадовете. Низък червей със змийски блясък в единственото си око. Надут пуяк, който поразява тъмните дебри на плътта като с мълния. Лаком пес, стремящ се единствено към сумрак, слузести процепи, екстаза на риба тон и сън…
Ще ви цитирам още един пасаж от Дулинг (макар да не е диалог), защото с него се доказва точно обратното: можеш да описваш учудващо нагледно и без да прибягваш до вулгарности или мръсотии.
Те го възседна и се приготви да осъществи необходимите портални връзки: щепсел и букса в готовност, вход-изход активни, сървър/клиент, господар/роб. Просто две функционални биологични машини, току-що изградили достъп до съответния главен процесор на другата.
Ако бях Хенри Джеймс или Джейн Остин и пишех само за превзети, празноглави фръцли и контета или за суперумни професори, навярно никога нямаше да ми се налага да използвам мръсни думи и неприлични изрази; тогава навярно и никоя от книгите ми нямаше да бъде забранена в библиотеките на американските училища, нито щях да получавам писма от услужливи фундаменталисти, които ми пожелават да горя в ада, където да не мога да си купя дори чаша вода с всичките си милиони. Но аз не съм израснал сред такива особи. Расъл съм като член на долната средна класа на Америка и именно това са хората, които познавам и за които мога да пиша най-правдиво. А те викат по-често „мамка му“, отколкото „божичко“, когато си фраснат пръста. Междувременно съм се примирил с това и за да бъда искрен, не съм се и борил да го променя.
Когато получавам такива писма или за пореден път се натъкна на критици, които ме обвиняват, че съм вулгарен бездарник — какъвто до известна степен и съм — винаги се утешавам с думите на реалиста и социалист Франк Норис, живял в началото на миналия век и написал романи като „Октоподът“, „Силозът“ и „Мактийг“ — страхотна, много истинска книга. Норис е писал за работническата класа — за обикновени фермери или фабрични работници. Мактийг, главният герой на най-хубавия му роман, е самоук зъболекар. Книгите а Норис предизвикват небивал обществен протест, на който той отвръща хладно и пренебрежително: „Какво ме интересува мнението ви? Никога не съм раболепничил. Винаги съм казвал истината“.