За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Когато препрочетох „Кери“ преди да се заема с втората чернова, ми направи впечатление, че кръвта играе роля в три важни момента от повествованието: в началото (свръхестествените способности на Кери несъмнено се отключват от първата й менструация), при кулминацията (в номера на бала, който задейства отмъщението й, става дума за кофа със свинска кръв — „свинска кръв за свинята“, казва Крис Харгенсън на приятеля си) и в края (Сю Снел, която се опитва да помогне на Кери, открива, че не е бременна — както отчасти се е надявала, отчасти се е страхувала — защото й идва мензисът).
Разбира се, всички романи на ужаса са пълни с кръв — с това търгуваме, би могло да се каже. Но в „Кери“ ми се струваше, че кръвта е повече от ефектен трик. Тя очевидно означаваше нещо, макар да не бях създал умишлено това значение. Във всеки случай по време на писането не ми беше минавало през ума: „Аха, с цялата тази кървава символика ще натрупам точки пред критиката“ или „Човече, това с положителност ще ми осигури място в университетските книжарници“. Човек би трябвало да бъде доста по-луд от мен, за да види в „Кери“ някакъв вид интелектуално пиршество.
Така или иначе, трудно можеше да де подмине значението на всичката тази кръв, когато започнах да чета окапаната ми с бира и чай първа коректура. Започнах да си играя с идеята, образа и емоционалните алюзии за кръвта, опитвайки се да измисля колкото може повече асоциации. Те са много и повечето от тях — неапетитни. Кръвта е тясно свързана с ритуала на жертвоприношението. При младите жени тя се отъждествява с половото съзряване и способността за продължаване на рода. В християнската религия (и в редица други) кръвта е символ едновременно за грях и избавление. И накрая, тя се асоциира с предаването на черти и дарби в семейството. Казваме, че някой изглежда така или се държи иначе, защото „му е в кръвта“. Разбира се, това не е правилно от научна гледна точка, понеже знаем, че качествата се наследяват чрез гените на ДНК-моделите, но ги обобщаваме чрез образа на кръвта.
Именно тази способност за обобщаване и концентриране прави символиката толкова интересна и полезна и — ако се използва правилно — толкова приковаваща. Всъщност тя е само друг вид образен език.
Необходима ли е обаче символиката, за да има успех даден разказ или роман? Определено не, тя дори може да навреди, особено ако е преувеличена. Символиката трябва да украсява и обогатява, а не да придава изкуствена дълбочина. В края на краищата всички пищялки и хлопатари нямат нищо общо със сюжета, нали? Сюжетът си е сюжет. (Писна ли ви да го слушате това? Надявам се, че не, защото далеч не съм свършил.)
Символиката(както и останалите езикови украшения) има определена цел — тя е повече от хром на скарата за печене. Може да изостри както вашия, така и погледа на читателя и да допринесе за създаването на по-цялостна и носеща по-голяма наслада творба. Мисля, че при четенето на ръкописа (и при обсъждането) ще разберете дали съдържа символика или потенциал за нея. Ако не, оставете нещата такива, каквито са. Ако ли напротив, символиката безусловно е част от вкаменелостта, която искате да изкопаете — тогава давайте смело! Подсилете я. Не го ли направите, ще постъпите много глупаво.
10
Същото се отнася за темата. В курсовете за писатели и литератори й се отдава излишно голямо значение — разглежда се като най-свещената сред свещените крави, въпреки че всъщност (не се стряскайте) не е нищо особено. Когато пишете роман, редейки го дума по дума седмици и месеци наред, след завършването му дължиш както на книгата, така и на себе си да се дистанцираш от него (или да предприемеш дълга разходка) и да се запиташ защо си си дал такъв труд, защо си изразходвал толкова много време и защо всичко ти е изглеждало толкова важно. Или с други думи: за какво е целият този шум, Алфи?
Когато пишеш книга, засаждаш дърветата ден след ден. Накрая трябва да отстъпиш крачка назад и да видиш гората. Не всяка книга е изпълнена със символика, ирония или музикален език (не напразно я наричат проза), но всички книги, поне онези, които си заслужават да се прочетат, имат тема, тоест отнасят се за нещо. Вашата задача по време или веднага след първата чернова е да решите какво е това нещо. Докато работите над втория вариант, задачата ви е да изтъкнете нещото още по-ясно. Това може да наложи големи промени или преразглеждане. Предимството за вас и читателите ви ще бъде по-голямата яснота и свързаност на текста. Този подход винаги е успешен.