Съкровището на планетата Земя

— Нима се интересуват от златото? — попита заинтригуван професорът и веднага написа със ситни букви в мъничкия си бележник: „Да се провери наистина ли се интересуват от метала злато и защо; да им се даде на разположение от този метал за проверка дали наистина е неизвестен на тяхната планета — нещо, което ще внесе изменение в теориите за произхода на планетите.“ На Джек каза:

— Това не е по моята специалност. Но въпреки това ще проверим. Интересно е наистина дали те не познават този метал.

Най-сетне Джек се увери, че присъствието му тук е безпредметно. Той се отправи към изхода и се сбогува с всички неочаквано любезно. Сам се учудваше: трябваше да бъде сърдит, а не можеше. Всичките му планове се объркваха от тези хора, трябваше да ги ненавижда, а сам не знаеше с какво те го привличат.

Два чифта очи и уши бяха присъствували на целия разговор, незабелязани от никого — очите и ушите на Ванка и Льонка.

— Виждаш ли го — рече Льонка, като го изпращаше с ненавист в очите. — Все още настоява да ги отведе.

— Ще трябва да го следим… На смени — двама е трудно; може да ни види пак и току виж, скроил нещо друго — предложи Ванка.

— Виж какво ще ти кажа, Ванка: според мене няма смисъл Да ходим по петите му — кой го знае къде ще отиде и какво ще прави. Можем ли вървя постоянно след него? Не. Най-добре е да организираме непрекъснат пост край санаториума. Щом чуждопланетниците са тук — и ние ще бъдем тук. Тях ще вардим, а той нека се пръждосва където ще!…

Трябваше да привлекат в акцията си още някого, но кого? Нужен им беше нощен пост, а за такъв не можеше да се използува момче… Накрай изборът им падна на чичо Вася — той и без това си е тук на пост, при това е опитен в разузнавателното дело, бивш военен. Трябва само да бъде убеден вечер да не спи и да бди.

Взели това решение, те се успокоиха и надянаха с най-голямо удоволствие кислородните маски, за да отидат при гостите. Наближаваше време за разходката им в парка, а тогава именно момчетата им бяха най-полезни — и като придружители, и като хора, които им помагат да опознават света на земята…

Между момчетата и гостите се бе завързала тясна дружба. Звездолетците ги бяха обикнали не само защото те първи ги посрещнаха на този бряг, но и защото всички същества по цялата вселена са така устроени, че обичат малките и се стремят да ги покровителствуват. Особено се привърза към тях Хай Мел. Всеки ден ги развличаше с нови игри и демонстрации. Най-много им харесваше една игра, която сложи началото на взаимно разбирателство. И днес, още щом излязоха в парка, те го помолиха:

— Другарю Хай Мел, сложете, молим ви, невидимата стена!

Хай Мел отлично знаеше какво те разбират под думата стена и с радост застана срещу тях, напрегна волята си и ги накара да се почувствуват пленници в пространството, без да могат да се помръднат.

— Покажете ни как я правите! — помоли се Банка, докато Льонка пазеше пълно с достойнство мълчание.

Хай Мел поклати отрицателно глава и им показа ръст като своя, тоест: „Когато станете големи колкото мене.“ Двете момчета го разбраха. Отдадоха се на играта, въртяха се като слепи котета насам-натам и се заливаха в смях.