Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
Другите двама звездолетци ги наблюдаваха със снизходителна усмивка. Дул Хай се пошегува:
— Хай Мел, вие имате едва сто и двадесет години… Не ви ли се струва, че е рано да се вдетинявате на тази възраст?
Недоизрекъл, Ал Хас незабелязано дръпна ръката му и като го отвеждаше настрана, прошепна:
— Оставете го, нека се порадва на децата. Вие и не подозирате колко е силна мъката му по неговите синове… Той нямаше деца от първия си брак. След смъртта на съпругата му…
— Та нима е била възможна смъртта й в ранна възраст?
— Тя загина трагично, единствен случай на нашата планета може би. Попаднала случайно при летене с кресло в натоварени с противоположно електричество облаци… Той дълго страда за нея. Децата са от втория му брак и той безумно ги обича. Не се отделяше никога от тях — ето защо те се намираха при нас на космодрума в деня на катастрофата и бяха в числото на спасените… Дълго мислих дали да го вземем с нас, но както знаете, единственият останал жив освен него лекар беше жена в особено положение, нея не можехме да вземем на такъв път… Да… Ето как се наложи да се отдели от децата си…
Те се излегнаха на една пейка и следяха момчетата, докато Хай Мел, без да жали нервната си система, играеше с тях.
В същото време доктор Миндигул, след дълъг размисъл, вдигна телефонната слушалка в кабинета си и набра номера на милиционерското управление.
— Моля да ми изпратите милиционер за нашите гости. Е, да — по-рано сам се отказах, защото беше излишно. Но сега се налага. Защо ли? Пристигнал е някакъв доларландец, който разказва, че е натоварен от правителството си да отведе в Доларланд гостите. Погрижете се да узнаете какъв е този човек… Да… Разбирам — чужд поданик е, трябва да бъдете внимателни, но би могло въпреки това да се уреди следенето му… Подозрителен е въпреки привидния му наивитет… Добре. Дочуване. Чакам милиционер!…
ГЛАВА V
ДРЕБНИ ТРЕВОГИ
Лида Андреевна се прибираше в къщи в най-добро настроение. След необикновено топлия ден вечерта беше особено приятна. Влагата намаля и хладът приятно галеше лицето. По някакво чудо не духаше както обикновено силен вятър откъм океана. Една от онези рядко прекрасни вечери, когато по чистото небе блестят огромни бистри звезди, сякаш надничат към планетата Земя, усмихват й се приветливо и се учудват на нейния живот, с който жадуват да се запознаят.
— Погледнете, Петя — рече Лида на придружаващия я млад мъж. — Не ви ли се струва, че звездите ни се усмихват и ни канят на гости? В такива вечери имам чувството, че това е съвсем дребна разходка…
— Не е добре човек да се пристрастява към работата си до такава степен… Прекаленото задълбочаване в една област поражда опасност за човека да… да загуби представа за действителността. Особено при вашата професия, Лида.
— Ах, Петя, нима не чувствувате колко е красиво? И как можете да философствувате така студено над онези проблеми, които карат сърцето ни да тръпне в предвкусване на близкото бъдеще, когато мечтите ни ще станат действителност? Кажете, Петя, не изпитвате ли и вие желание да литнете нагоре?
— Чини ми се, че тези настроения се засилиха у вас, откак дойдоха гостите от Михелас. Все с тях ли се занимавате?
— Петя!… Струва ми се, моето настроение ви дразни?
— Никак, Лидочка! Радвам се, когато мечтаете — мечтите са плод на богат духовен живот… Но…
— Никакво „но“! Хайде, влизайте! Мама отдавна не ви е виждала, а тя ви обича… Направете й удоволствието да изиграете с нея едно домино — каза Лида, като отвори вратата на бащиния си дом и тичайки като малко момиченце, завика:
— Мамо! Мамо!… Къде сте? Не знаете кого ви водя!… Пьотр Алексеич иска да ви каже добър вечер!
Зад къщата имаше втора градина и оттам по терасата се показа възрастна жена, запазила чертите на своята хубост от младини, с почти детинска миловидност, която правеше старостта й красива. Тя прегърна дъщеря си и се ръкува с младия мъж:
— Здравейте, Пьотр Алексеич! Радвам се, че ви виждам — напоследък сякаш ни забравихте.
— Не аз, а вие ме позабравихте — поправи я той. — Лида няма за мене никакво време, вечно е заета.
— Е, да: създаде й се много работа с пристигането на неочакваните гости. Седнете — помоли тя и запали лампата. После придърпа плетеното канапе и грижливо постави върху него възглавница за госта. — Разположете се. — Лида, позанимай се малко с милия гост, погрижи се да го почерпиш, докато прескоча да видя дали Льонка е у съседите — тъкмо се бях запътила нататък.
— Как? Не се ли е прибрал още?