Аз, вещицата

Стиснах масата пред себе си. Няколко секунди не смеех да се обърна, за да не се окаже, че това усещане идва от Мириам. Когато видях, че е наистина Матю, сърцето ми прескочи.

Но вампирът вече не гледаше към мен. Взираше се в Питър Нокс със свирепо изражение.

— Матю — повиках го тихичко и станах.

Той откъсна очи от вещера и тръгна към мен. Когато се намръщих несигурно към яростната му физиономия, той ми се усмихна окуражаващо.

— Разбрах, че е имало някакво напрежение. — Беше толкова близо, че хладината на тялото му ме заля освежаващо като бриз в летен ден.

— Нищо, с което да не можем да се справим — казах тихо, за да не ме чуе Питър Нокс.

— Може ли разговорът ни да почака до края на деня? — попита той. Пръстите му се вдигнаха към гърдите и докоснаха подутина в средата на гръдния кош, която ясно си личеше под меката тъкан на пуловера му. Почудих се какво ли носи до сърцето си. — Може да отидем на йога.

Въпреки че не бях спала, пътуването по Удсток в превозно средство с много добра звукова изолация, последвано от час медитативни упражнения, звучеше доста добре.

— Би било чудесно — отвърнах искрено.

— Искаш ли да остана да работя при теб? — попита той и се наведе към мен. Уханието му бе толкова силно, че ми се зави свят.

— Не е необходимо — отказах твърдо.

— Кажи ми, ако промениш решението си. Ако не — ще се видим в шест пред „Хертфорд“. — Матю дълго не откъсна очи от моите. След това метна презрителен поглед към Питър Нокс и се върна на мястото си.

При минаването покрай бюрото му, когато отивах на обяд, Матю се покашля. Мириам хвърли с раздразнение молива си и ме последва. Нокс нямаше да дойде с мен в „Блекуелс“, Матю щеше да се погрижи за това.

Следобедът минаваше бавно и ми бе почти невъзможно да стоя будна. Когато наближи пет часът, бях повече от готова да си тръгна от библиотеката. Нокс остана в „Селдън Енд“ заедно с разнообразна сбирщина от човешки същества. Матю ме изпрати по стълбите и духът ми се приповдигна, докато бързах към колежа, преобличах се и си взимах рогозката за йога. Когато колата му спря пред металната ограда на „Хертфорд“, аз вече го чаках там.

— Подранила си — отбеляза той с усмивка, взе рогозката ми и я сложи в багажника. Пое дълбоко дъх, докато ми помагаше да вляза, и се почудих какво ли послание му е предало тялото ми.

— Трябва да поговорим.

— За никъде не бързаме. Но нека първо излезем от Оксфорд. — Той затвори вратата на колата след мен и се качи на шофьорската седалка.

Движението по Оксфорд Роуд беше натоварено, студенти и преподаватели прииждаха към университета. Матю умело маневрираше покрай задръстванията.

— Как беше в Шотландия? — попитах аз, докато излизахме от града. Нямаше значение за какво си говорим, просто не исках да мълчим.

Матю ми хвърли бърз поглед и отново се съсредоточи върху пътя.